— Боже мой! Наранен ли е някой там?
— Не. Но е било на косъм. Човекът от стаята е просто вбесен.
— Не мога да го обвиня — въздъхна Джак.
— Говорил ли е вече с някого? — попита Ребека.
— Може да е разказал нещо на униформените — допусна Мългрю, — но не мисля, че е разговарял официално с детектив.
— Хайде да отидем при него, докато всичко е още свежо — обърна се Ребека към Джак.
— Добре. Само секунда. — Джак погледна Мългрю. — Тези три жертви… от ухапвания ли са умрели?
— Така изглежда.
— От плъхове?
— Бих изчакал резултатите от лабораторията, аутопсията…
— Питам само за неофициалното ви мнение — натърти Джак.
— Е… неофициално… не са плъхове.
— Кучета? Котки?
— Много съмнително.
— Открихте ли някакви курешки?
— Аз си помислих за това, но е странно, че ви е хрумнало и на вас — учуди се Мъгрю. — Прегледах навсякъде. Не открих никакви курешки.
— А нещо друго да ви е направило впечатление?
— Забелязахте вратата, нали?
— Да. Освен това?
— Това не е ли достатъчно? — Този път Мългрю беше изненадан. — Вижте, първите двама униформени на местопроизшествието е трябвало да разбият вратата, за да влязат. Апартаментът е бил добре заключен — отвътре. Прозорците също са заключени отвътре, а мисля и че са минати отгоре с блажна боя. Така че… независимо какво са били, хора или животни, как са се измъкнали убийците? Пред себе си имате мистерия в заключена стая. Това за мене е твърде странно, какво ще кажете вие?
Джак въздъхна:
— Всъщност това вече започна да става всекидневно явление.
9
Тед Джърнзби, техник от телефонната компания, работеше върху една разклонителна кутия, недалеч от училището „Уелтън“. От двете му страни имаше работно осветление, което той и Анди Карнс бяха пренесли долу от камиона, а лъчите му бяха насочени към кутията; иначе във високата водосточна шахта, с хладния й застоял въздух, бе съвсем тъмно.
От лампите се отделяше малко топлина, а и въздухът под земята бе естествено по-топъл отколкото по обветрената улица, макар и не много по-топъл. Тед обаче потрепера. Тъй като работата му бе доста деликатна, той бе свалил ръкавиците си. Сега ръцете му бяха започнали да изтръпват от студ.
Макар че водосточните шахтите не са свързани с канаизацията и макар че бетонните тунели бяха сравнително сухи след седмиците без валежи, до обонянието на Тед понякога достигаше неприятен мирис на гнило, който — в зависимост от силата си — веднъж го караше да се мръщи, друг път го задавяше. Искаше му се Анди да побърза с платките, които трябваше да монтират, за да свършат.
Остави настрани тънките си клещи, сложи ръце пред устата си и духна върху тях. Облегна се покрай работните си лампи, като се опита да види какво има в неосветената част от тунела.
От тъмното към него идваше лъч от фенерче. Най-после Анди идваше.
Но защо ли тичаше?
Анди Карнс задъхан изплува от тъмнината. Беше само двайсетгодишен, наполовина по-млад от Тед; двамата работеха заедно само от една седмица. Анди беше плажен тип момче — със светлоруса коса, здравословен тен и лунички, които приличаха на водни капки върху топлия, сух пясък. Би му подхождало повече да се намира в Маями или в Калифорния; в Ню Йорк изглеждаше не на място. Сега обаче беше така блед, че луничките му се открояваха като тъмни дупки по лицето му. В очите му се четеше ужас. Целият трепереше.
— Какво има? — попита Тед.
— Там — несигурно смотолеви Анди. — В съединителния тунел. От тази страна на шахтата за спускане.
— Има ли нещо там? Какво?
Анди се обърна боязливо:
— Не са ме последвали. Слава Богу. Страх ме беше, че искат да ме хванат.
— За какво говориш изобщо? — намръщи се Тед Джърнзби.
Анди се накани да започне, поколеба се и поклати глава. Продължи смутен и все още уплашен:
— Няма да ми повярваш. Никога няма да повярваш. И на мене не ми се вярва, но все пак аз го видях!
Тед загуби търпение и откопча собственото си фенерче от пояса. Тръгна към съединителния тунел.
— Почакай! — извика Анди. — Там може… и да е опасно.
— Защо? — раздразнен настоя Том.
— Очи — потрепна Анди. — Това видях първо. Множество светещи очи — първо в тъмното, а после във входа на съединителния тунел.
— Това ли е всичко? Слушай, видял си няколко плъха. Няма за какво да се тревожиш. Като изкараш малко време на тая работа, ще им свикнеш.
— Не бяха плъхове — твърдо заяви Анди. — Плъховете имат червени очи, нали? Тези бяха бели. Или… някак сребристи. Сребристо-бели очи. Много ярки. И това не беше отражение от фенерчето ми. Не. Аз дори не го бях светнал, когато ги забелязах. Те светеха. Светещи очи, със собствена светлина. Искам да кажа… като очите в тиква със свещ. Малки огнени петна, които примигваха. И когато обърнах фенерчето към тях, те бяха там, на не повече от два метра от мен — най-невъзможните, гадни неща. Право пред мен!