— Какво? — настоя Тед. — Още не си ми казал какво си видял.
Анди му разказа с разтреперан глас.
Беше най-шантавата история, която някой бе разказвал на Тед, но той я изслуша без коментар и макар да беше сигурен, че не може да е вярно, усети как го полазват тръпки. После, въпреки възраженията на Анди, се върна в съединителния тунел, за да види сам. Не откри абсолютно нищо, да не говорим за чудовищата, които му бяха описани. За малко тръгна и по междинния проход, като шареше с фенерчето си. Нищо.
Върна се на работната си площадка.
Анди седеше в кръга светлина от големите лампи. Оглеждаше се подозрително в околния мрак. Все още бе блед.
— Там няма нищо — съобщи Тед.
— А преди минута имаше.
Тед изключи фенерчето си и го върна на колана си. Прибра ръце в подплатените с кожа джобове на работната си дреха.
— Това ти е първият път, когато слизаш под земята с мен — започна Тед.
— Е, и?
— Някога бил ли си на такова място преди?
— Искаш да кажеш в канал? — попита Анди.
— Това не е канал, а водосточна шахта. Бил ли си друг път под земята?
— Не. Но какво общо има всичко това?
— Случвало ли ти се е да попаднеш в претъпкано кино и изведнъж да се почувстваш… притиснат?
— Не страдам от клаустрофобия — заяви Анди.
— Няма нищо срамно, разбира се. Виждал съм го много пъти. Някои хора изпитват неприятно чувство в малки стаи, в асансьори, по многолюдни места, макар да не е нещо така силно, че да се нарече клаустрофобия. После се спускат за първи път тук за някакъв ремонт и започват да се чувстват сковани, разтреперват се, не им достига дъх, усещат как стените се затварят, чуват едни неща, въобразяват си други. Ако случаят с тебе е такъв, няма за какво да се тревожиш. Това не значи, че ще те уволнят или нещо подобно. Не, по дяволите! Просто няма да те пращат повече под земята — това е всичко.
— Но аз ги видях ония неща, Тед.
— Там няма нищо.
— Видях ги.
10
Стаята до апартамента на покойния Доминик Карамаза беше обширна и приятна. Имаше широко легло, маса, бюро, гардероб и два стола. Цветовата гама на стаята бе издържана в коралово-червено с тюркоазени елементи.
Бърт Уик, наемателят, бе около петдесетгодишен. Беше висок над метър й осемдесет и някога е бил здрав и силен, но сега на мястото на мускулите му имаше само тлъстина. Раменете му бяха широки, но закръглени, под обемистия му гръден кош бе провиснал корем и както беше седнал на леглото, панталоните му се впиваха в тлъстите бедра. За Джак бе трудно да прецени дали някога Уик е бил привлекателен. Излишеството от храна, пиене и цигари бяха превърнали лицето му в нещо разплуто. Очите му бяха малко изпъкнали и налети с кръв. В тази коралово-тюркоазена стая Уик изглеждаше декоративна жаба върху торта за рожден ден.
Гласът му също изненадваше — бе по-висок, отколкото Джак очакваше. Беше си представил, че Бърт Уик ще се движи и ще говори бавно, като уморен от застоялия живот човек, но Уик разговаряше доста нервно и припряно. Не можеше и да стои на едно място. Ставаше от леглото, крачеше из стаята, сядаше на стола, скачаше почти веднага, отново тръгваше — и през цялото време говореше, отговаряше на въпросите и главно се оплакваше. Оплакваше се непрекъснато.
— Това няма да отнеме много време, нали? Вече трябваше да отложа една бизнес среща. Ако продължи повече, ще трябва да отложа още една.
— Няма да трае дълго — увери го Джак.
— Закусвах тук, в стаята си. Не особено добра закуска. Оранжадата не беше изстудена, а кафето не беше достатъчно топло. Бях помолил да опържат яйцата ми добре от двете страни, а те пристигнаха на очи. Човек би очаквал от такъв хотел, от хотел с тази репутация и с тази цена да получи по-добра закуска в стаята си. Както и да е, обръснах се и се облякох. Решех се в банята, когато чух някой да вика. После закрещя. Излязох от банята и се заслушах, тъй като бях почти сигурен, че идва от съседната стая. Бяха повече от един глас.
— Какво викаха? — попита Ребека.
— Изглеждаха учудени, стреснати. Уплашени. Много уплашени.
— Не, исках да кажа спомняте ли си нещо от думите, които крещяха?
— Никакви думи.
— Имена тогава.
— Не крещяха думи или имена — нищо подобно.
— Все пак какво крещяха?
— Е, може да са били думи или имена или и двете, но през стената нищо не можеше да се различи. Беше само шум — Тогава си помислих — Боже мой, не само нещо не е наред, цялото ми гадно пътуване е такова.