Уик не само се оплакваше, той постоянно мрънкаше.
Тонът на гласа му накара Джак да настръхне.
— И после? — попита Ребека.
— Ами викането не продължи много. Почти веднага започна стрелбата.
— Тези два куршума през стената ли преминаха? — Джак посочи дупките там.
— Не веднага. Може би след минута. И от какво, по дяволите, е изработен този бърдак, след като стените не могат да спрат и един куршум?
— Било е Магнум 357 — напомни Джак. — Него нищо не може да го спре.
— Стените са като от тоалетна хартия — продължаваше Уик и не искаше да чуе нищо, което би оправдало хотела. Отиде до телефона, поставен върху масичка до леглото му, и сложи ръка върху слушалката. — Щом започна стрелбата, се придвижих дотук, свързах се с телефонистката и й казах да извика ченгетата. Отне им много време, докато дойдат. В този град винаги ли толкова се бавите, когато човек има нужда от помощ?
— Правим каквото можем — отвърна Джак.
— Тогава затворих телефона и се поколебах, не бях сигурен какво да направя, просто стоях и слушах писъците и виковете оттам. После ми дойде наум, че може да попадна в линията на огъня и тръгнах към банята, като си мислех да остана там, докато всичко се размине, и изведнъж, Господи, аз се оказах в линията на огъня. Първият изстрел дойде през стената и мина може би на петнайсет сантиметра от лицето ми. Вторият мина дори по-близо. Хвърлих се на пода и се увих в килима, но това бяха последните два изстрела — след няколко секунди нямаше вече и писъци.
— После какво? — попита Джак.
— После изчаках ченгетата.
— И не излязохте в коридора?
— Защо да го правя?
— Да видите какво е станало.
— Вие луд ли сте? Откъде можех да знам кого ще сваря в коридора? Там можеше още да стои един от онези с пистолетите.
— Значи не видяхте никого? И не чухте нещо важно като име например?
— Казах ви вече. Не.
Джак не знаеше какво друго да го попита. Погледна към Ребека, но и тя изглеждаше също толкова затруднена. Още една задънена улица.
Станаха от столовете си и Бърт Уик, все така повратлив и мрънкащ, зареди:
— Това си беше гадно пътуване от самото начало, абсолютно гадно. Първо по време на целия полет от Чикаго трябваше да седя до старица от Пиория, която изобщо не млъкваше. Отвратителна досадница. А самолетът попадна сред такава буря, каквато не сте виждали. После вчера ми пропаднаха две сделки, да не говорим, че в хотела ми имало плъхове, такъв скъп хотел…
— Плъхове? — повтори Джак.
— Какво?
— Казахте, че в хотела имало плъхове.
— Да, така е.
— Вие видяхте ли ги? — намеси се Ребека.
— Срамота е — разпали се Уик. — В такова място, с цялата му прехвалена репутация, да има плъхове.
— Вие видяхте ли ги? — повтори Ребека.
Уик наведе глава и се намръщи:
— А вас защо толкова ви интересуват плъховете? Това няма нищо общо с убийствата.
— Вие видяхте ли ги? — вече съвсем рязко натърти Ребека.
— Не съвсем. Но ги чух. В стените.
— Чули сте плъхове в стените?
— Е, всъщност в отоплителната система. Чуваха се наблизо, като че ли бяха направо тук в стените, но нали знаете как ехти в тези кухи метални тръби за отоплението? Плъховете може и да са били на друг етаж, дори в друго крило, но наистина звучеше като че ли са близо. Тогава станах от бюрото и допрях ухо до решетката — кълна се, че й чувах като че ли са на сантиметри от мене. Цвърчаха. Едно такова смешно цвърчене. Трябва да бяха пет-шест плъха според звука. Чувах как крачката им дращеха по метала… стържеха и дрънчаха така, че ме побиха тръпки. Оплаках се, но управата не я е грижа за оплакванията на клиентите. От отношението им към гостите човек не би могъл и да си помисли, че смятат този хотел за един от най-добрите.
Джак си представи как Бърт Уик е направил многобройни шумни и дребнави оплаквания още преди да чуе плъховете. Дотогава управата вече ще го е смятала или за безнадежден психопат или за хитрец, който си търси извинение, за да не си плати сметката.
Вик вече бе отишъл до прозореца и гледаше ту към зимното небе, ту към улицата под него.
— А сега трябва и да вали сняг. И времето да се развали като капак на всичко. Просто не е честно.
Той вече не напомняше на Джак за жаба. Сега приличаше на двуметрово дебело и космато бебе с тлъсти крака.
— Кога чухте плъховете? — попита Ребека.
— Тази сутрин. Веднага след закуската се обадих на регистрацията долу, за да им обясня колко ужасна храна съм получил от румсървиса. След много незадоволителния си разговор с дежурния там затворих телефона и точно тогава чух плъховете. След като ги послушах и бях напъл но сигурен, че са плъхове, се обадих на управителя да се оплача от това и отново без очаквания резултат. Тогава вече реших да взема душ и да си стегна багажа, за да си потърся нов хотел още преди първите си срещи за деня.