Не можеше така лесно да изключи съзнанието си.
Какво беше онова?
Нищо. Остатък от съня й. Или случайно течение. Само това ще е било, нищо повече.
Мрак.
Тя се заслуша.
Тишина.
Изчака.
Нищо.
Заспа.
2
Сряда, 1 ч. 34 мин.
Винс Васталяно бе насред стълбището, когато чу вик, а после и дрезгав писък, но не беше остър или пронизващ. Беше уплашен гърлен вик, който едва ли би чул, ако си беше горе; така или иначе в него се чувстваше абсолютен ужас. Винс спря с ръка на перилото, застана съвсем неподвижен и с наведена глава, слушаше напрегнато с внезапно разтуптяло се сърце, замръзнал нерешително.
Нов писък.
Рос Морант, бодигардът на Винс, беше в кухнята и приготвяше нещо за хапване за двамата — тъкмо той бе изпищял. Гласът му не можеше да се сбърка.
Дочу се и шум от борба. Блъскане и дрънчене като от нещо преобърнато. Силно тупкане. Острият, немелодичен звук на счупено стъкло.
Задъханият, изкривен от страх глас на Рос Морант отекна по долния коридор към кухнята и сред сумтене, охкане и обезкуражаващи болезнени стонове се чуха и думите:
— Не… не… моля… Боже, не… помощ… няма ли кой да ми помогне… о, Боже, Боже, моля… не!
Лицето на Винс плувна в пот.
Морант беше едър, здрав и зъл мръсник. Като дете бе първият уличен побойник. На осемнайсет години вече получаваше задачи от мафията, извършваше платени убийства, забавляваше се и получаваше пари за това. В течение на годините си спечели името на човек, който би приел всяка работа, без значение колко опасна или трудна е тя, без значение колко добре охранявана е целта — винаги достигаше набелязания човек. През последните четиринайсет месеца работеше за Винс като въоръжена охрана и събирач на дългове — през това време Винс нито веднъж не го беше виждал уплашен. Не можеше да си представи какво или кой биха могли да уплашат Морант. А да се моли за милост… е, това бе просто невъзможно; дори сега, като чуваше как бодигардът му проплаква и се моли, Винс още не можеше да го възприеме, просто бе немислимо.
Нещо остро изписка. Не беше Морант. Беше грозен, нечовешки звук. Беше остър и дълбоко проникващ изблик на гняв и омраза, чужд, като от научнофантастичен филм, зловещ вик на същество от друг свят.
До този момент Винс мислеше, че Морант го биеха и измъчваха други хора, конкуренти в бизнеса с наркотиците, дошли да видят сметката на самия Винс, за да увеличат собствените си възможности на пазара. Но сега, като слушаше странния, протяжен вой откъм кухнята, Винс се зачуди дали не е попаднал в Зоната на здрача. Усети хлад до мозъка на костите си, почувства, че му се гади, че е обезпокоително слаб и сам.
Бързо взе още две стъпала и погледна към входната врата през коридора. Пътят бе чист. Навярно можеше да прескочи последните стъпала, да изтича по коридора, да отключи и да се измъкне преди пришълците да са излезли от кухнята и да са го видели. Навярно. Но у него остана известно съмнение и заради това се поколеба няколко секунди повече.
В кухнята Морант нададе най-страшния досега писък, последна проява на пълно отчаяние и агония, която рязко бе прекъсната.
Винс знаеше какво означава внезапното замлъкване на Морант. Бодигардът бе мъртъв.
След това светлините в цялата къща угаснаха. Явно някой бе изключил главния бушон в мазето.
Винс не можеше да си позволи повече колебания и започна да се спуска по стълбата в тъмното, но дочу някакво движение откъм мрака в коридора, откъм кухнята към себе си, и отново спря. До ушите му не достигаше нещо обичайно като приближаващи стъпки, а беше странно и зловещо съскане, шумолене, тракане и тътен, от които кожата му настръхна. Усети, че нещо чудовищно, нещо с бледи мъртви очи, със студени и лепкави ръце, се приближава към него. Тази невероятна представа бе изцяло нетипична за Винс Васталяно, който се отличаваше с въображението на пън, но не можеше да се отърси от обзелия го суеверен ужас.
Страхът предизвика омекване и отпускане на ставите му. Сърцето му, и така препускащо, започна направо да думка.
Нямаше да успее да се добере жив до входната врата. Обърна се и с мъка се заизкачва обратно. Веднъж се препъна в мрака, за малко не падна, но възстанови равновесие. Докато достигна голямата спалня, шумовете зад гърба му станаха по-диви, по-близки, по-силни… и по-гладни.
През прозорците на спалнята проникваха далечни отблясъци, отражения от уличните лампи, от които едва се мяркаха италианското легло с балдахин от осемнайсетия век и някои от останалите антични мебели, просветваха ръбовете на кристалните преспапиета, подредени върху бюрото между двата прозореца. Ако Винс се бе обърнал и бе погледнал зад себе си, би могъл да види поне очертанията на преследвача си. Но той не погледна. Страх го беше и от това.