— Не.
Карамаза ги огледа мълчаливо за миг, докато вятърът с нов пристъп обгърна колата и затъмни града.
— Значи имам работа с двама откачени. — Той изплю думата „откачени“ с презрение, от което пролича какво е мнението му за честния обществен служител.
— Грешите — възрази Джак. — Ние не сме толкова специални. Не сме и откачени. Не всички полицаи са покварени. Всъщност дори повечето от тях не са.
— Повечето от тях! — възкликна Карамаза, който явно беше на друго мнение.
— Така е — настоя Джак. — Разбира се, срещат се и черни овци, както навсякъде. Но мисля, че общо взето мога да се гордея с колегите си.
— По един или друг начин повечето хора се подкупват — не се предаваше Карамаза.
— Това просто не е вярно.
— Няма нужда да спориш, Джак — намеси се Ребека. — Той трябва да вярва, че и всички останали са покварени. Това просто оправдава собствените му дела.
Старецът въздъхна. Отвори дипломатическото куфарче на скута си, извади отвътре голям кафяв плик и го подаде на Джак.
— Това може да ви е от помощ.
— Какво има вътре? — попита Джак преди да протегне ръка съвсем предпазливо.
— Успокойте се — усмихна се Карамаза. — Не е подкуп. Информация е. Всичко, което сме успели да научим за човека, който се нарича Баба Лавел. Последният му адрес. Ресторантите, в които е обичал да ходи, преди да започне тази война и да се скрие. Имената и адресите на разпространителите, които са продавали стоката му през последните няколко месеца, макар че някои от тях вече едва ли ще можете да разпитате.
— Защото сте наредили да ги убият ли? — попита Ребека.
— Може би просто са напуснали града.
— Как не.
— Така или иначе, всичко е тук — продължи Карамаза. — Възможно е вече да знаете всичко това, възможно е и да не го знаете. Мисля, че не ви е известно.
— А защо ни го давате? — вдигна вежди Джак.
— Не е ли очевидно? — Старецът отвори малко по-широко тежките клепки на очите си. — Искам Лавел да бъде открит. Искам да бъде спрян.
Като почукваше с големия плик по коляното си, Джак започна:
— Мислех, че за вас би било по-лесно да го откриете отколкото за нас. Все пак той е разпространител на наркотици. Част е от вашия свят. При вас са всички връзки, всички контакти…
— Обикновените връзки и контакти в този случай имат съвсем малко или никакво значение — отвърна старецът. — Този Лавел… той действа сам. И по-лошо. Като че ли… като че ли е от… дим.
— Сигурен ли сте, че наистина съществува? — намеси се Ребека. — Може би е само измислен човек. Може би истинските ви врагове са го измислили, за да се прикриват с него.
— Той съществува — натърти Карамаза. — Проникнал е нелегално в страната миналата пролет. Дошъл е от Ямайка през Пуерто Рико. В плика има и негова снимка.
Джак бързо го отвори, прелисти съдържанието и извади снимка с голям формат.
— Това е фотоувеличение на снимка от ресторант малко след като Лавел започна да работи в традиционно наша територия — обясни Карамаза.
„Традиционно наша територия. Боже, помисли си Джак, звучи също като някой английски граф, който се оплаква от бракониерите, нахлули в земите му за лов на лисици!“
Снимката бе малко замъглена, но лицето на Лавел бе излязло достатъчно добре, за да може Джак да познае човека, дори и ако го срещне на улицата. Беше черен и удивително красив мъж с голямо чело, малко хлътнали очи, високи скули и широка уста. Тук се усмихваше на някой, който бе извън кадъра. Имаше мила усмивка.
Джак подаде снимката на Ребека.
— Лавел иска да ми отнеме бизнеса, да унищожи репутацията ми сред fratellanza, да ме накара да изглеж дам слаб и безпомощен. Мене. Човека, който е ръководил организацията с желязна ръка през последните двайсет и осем години! Мене!
В гласа му накрая си проби път някакво чувство — студен и твърд гняв. Продължи, като изплюваше думите:
— Но това не е най-лошото. Не. Вижте, всъщност на него не му трябва бизнесът. След като го получи, той ще го захвърли, ще остави на другите фамилии да настъпят и да си го поделят. Просто не иска бизнесът да е мой или на някой на име Карамаза. Това не е само битка за територи ята, не е просто борба за контрол. За Лавел това е съвсем ясно въпрос на отмъщение. Иска да ми причини страдание във всяко отношение. Смята да ме изолира и се надява да сломи духа ми, като открадне империята ми и убие племенниците ми, синовете ми. Да, всички тях, един след друг. Заплашва и че ще убие най-добрите ми приятели, както и всички, които някога са значели нещо за мене. Обещава да убие и петимата ми любими внуци. Предста вяте ли си? Заплашва малки дечица! Няма отмъщение, колкото и заслужено да е то, което би трябвало да засяга невинни деца.