— Той сам ли ви каза, че ще направи всичко това? — попита Ребека. — Кога? Кога ви каза?
— Няколко пъти.
— Срещали сте се лице в лице?
— Не, той не би оживял след такава среща.
Банкерският вид бе изчезнал. Благородническото лустро го нямаше. Старецът сега приличаше повече отвсякога на влечуго. Като змия в костюм за един милион долара. Много отровна змия.
— Гадината Лавел ми каза всичко това по телефона — продължи той. — На незаписания ми в указателя домашен номер. Аз го сменям непрекъснато, но този кретен винаги намира новия, веднага след уточняването му. Обажда ми се… казва ми… винаги след като е убил мои приятели, племенници, внуци, а после… казва, че ще… казва какво смята…
Като си спомни за арогантните заплахи на Лавел, за миг Карамаза остана без думи — гневът заключи челюстите му, зъбите му се стиснаха, мускулите по врата и бузите му потрепваха. Тъмните му очи, които можеха да обезпокоят всекиго, сега светеха с такава нечовешка ярост, че Джак я усети и почувства да го полазват тръпки.
Накрая Карамаза успя да се овладее. Когато заговори обаче, гласът му остана само яростен, леден шепот:
— Този боклук, този негърски копелдак, това лайно ми казва, че ще убие жена ми, моята Нина. Клане е думата, която използва. А когато я заколи, твърди той, щял да ми отнеме и дъщерята. — Гласът на стареца омекна, когато заговори за дъщеря си. — Моята Роузи, моята прекрасна Роузи, светлината в живота ми. Изглежда на седемнайсет, въпреки че е двайсет и седем годишна. И е умна. Студентка по медицина. Ще стане лекарка. Започна стажа си тази година. Кожата й е като порцелан. Има най-красивите очи на света. — За миг замълча, като си представяше Роузи, а после шепотът му отново стана дрезгав: — Лавел казва, че ще изнасили дъщеря ми, а после ще я заколи, ще я нареже на парчета… пред мене. И има — наглостта да ми говори така! — С последното си възклицание Карамаза оплю палтото на Джак. Няколко секунди остана мълчалив; само поемаше дълбоко и развълнувано дъх. Подобните му на куки за плетене пръсти се стегнаха в юмруци, свиваха се и се отпускаха. — Искам да го спрете този копелдак.
— Пуснали сте всичките си хора след него, нали? — попита Джак. — Използвали сте всичките си източници?
— Да.
— И все пак не можете да го откриете.
— Неее! — От тази едничка дума пролича, че смущението му е не по-малко от гнева му. — Напуснал е квартирата си във Вилидж, минал е в нелегалност, скрил се е. И затова ви давам тези данни. Можете да обявите всеобщо издирване, след като вече имате снимката му. Сега всяко ченге в града ще може да го търси, а това е повече, отколкото аз мога да направя. Можете дори да го покажете по телевизията, във вестниците, докато всеки в проклетия град ще знае за кого да се оглежда. Щом аз не мога да се добера до него, искам поне вие да го хванете и да го приберете. След като се озове в затвора…
— Ще намерите начин да стигнете до него там. — Ребека — довърши мисълта на Карамаза. — Ако го арестуваме, той така и няма да стигне до съда. Ще бъде убит в затвора.
Карамаза не искаше да потвърди думите й, но и тримата знаеха, че е така.
— Казахте ни, че мотивът за Лавел е отмъщението — обади се Джак. — Но за какво? Какво сте му направили, че да иска да унищожи цялото ви семейство, дори и внуците?
— Няма да ви кажа. Не мога да ви кажа, защото така бих се изложил.
— По-скоро бихте се уличили — поправи го Ребека. Джак върна снимката на Лавел в плика.
— Чудех се за брат ви Доминик.
Дженаро Карамаза сякаш се смали и състари при споменаването на мъртвия му брат.
— Искам да кажа — продължи Джак, — че той явно се е криел в хотела тук, когато Лавел се е добрал до него. Но ако е знаел, че го преследват, защо не си е останал вкъщи или не е дошъл у вас за защита? При тези обстоятелства в града няма по-безопасно място от вашия дом. При всички тези събития вие сигурно имате цяла крепост на Бруклин хайтс.
— Така е — съгласи се старецът. — Домът ми е крепост. — Очите му примигнаха веднъж, дваж, бавно като очи на гущер. — Крепост е, но не е безопасен. Лавел вече успя да нанесе удар и в собствената ми къща въпреки сериозната охрана.
— Искате да кажете, че е убивал и у вас?
— Да.
— Кого?
— Джинджър и Пепър.
— Кои са те?
— Кучетата ми. Чифт обучени папийони.
— Аха.
— Малки кученца.
— Не съм сигурен, че знам как изглеждат — призна си Джак.
— Като пудели — обясни Ребека. — С дълъг гладък косъм.
— Да. да. Много игриви — допълни Карамаза. — Винаги се боричкат и се гонят. Умират от желание да ги вземеш и да ги галиш.