— И бяха убити у вас.
— Снощи — вдигна глава Карамаза. — Разкъсани. Някак — още не знаем как — Лавел или някой от хората му се е промъкнал, убил е кученцата ми и отново се е измъкнал, без някой да го забележи. — Удари с едната си кокалеста ръка по куфарчето. — По дяволите, това е направо невъзможно! Цялата къща е съвсем непристъпна. Охранявана е от малка армия! — Той примигна по-бързо от преди и гласът му трепна. — Джинджър и Пепър бяха така мили. Изобщо не хапеха. Никого. И почти не лаеха. С нищо не бяха заслужили тази жестокост. Две невинни малки същества.
Джак остана като гръмнат. Този убиец, този отколешен разпространител на наркотици, този стар бандит, този изключително опасен човек-гущер, който не можеше или не искаше да заплаче за убития си брат, сега изглежда щеше всеки миг да се разплаче заради смъртта на двете си кученца.
Джак погледна Ребека. Тя наблюдаваше Карамаза — донякъде учудена, донякъде с погнуса като човек, който е видял как изпод камъка излиза особено отвратително същество.
— В края на краищата не бяха кучета-пазачи. Не бяха агресивни. Не заплашваха никого. Само чифт прекрасни пуделчета… — Старецът замълча.
Джак не беше свикнал да има работа със сълзлив мафиотски бос и се видя в чудо. Опита се да смени темата преди старецът да е достигнал онова сантиментално и притеснително състояние, към което явно бе тръгнал:
— На улицата се говори за твърдението на Лавел, че използвал вуду срещу вас.
— Той така твърди — кимна Карамаза.
— Вие вярвате ли?
— Изглежда го говори сериозно.
— Но мислите ли, че има нещо сериозно в тия приказки за вуду?
Карамаза не отговори. Взираше се към въртящия се около лимузината сняг.
Макар че Джак усещаше неодобрителното мръщене на Ребека, настоя:
— Мислите ли, че в това има нещо сериозно?
Карамаза престана да се взира през прозореца.
— Искате да кажете дали мисля, че действа? Преди месец, ако някой ме беше попитал същото, бих се изсмял, но сега…
— Сега си мислите, че може би… — допълни Джак.
— Да. Може би…
Джак забеляза, че очите на стареца се бяха променили. Все още бяха твърди, студени и внимателни, но сега в тях имаше и нещо ново. Страх. Беше чувство, което злият стар мръсник отдавна бе забравил.
— Открийте го — отсече Карамаза.
— Ще се опитаме — увери го Джак.
— Защото това ни е работата — добави бързо Ребека, като че ли да разпръсне съмнението, че ще ги води загрижеността за Дженаро Карамаза и кръвожадната му фамилия.
— Спрете го — завърши Карамаза с тон, който бе най-близкото до „моля“, което би могъл да каже в разговор със служители на закона.
Големият мерцедес се отдели от бордюра и пое по алеята пред хотела, като оставяше следи в едносантиметровата снежна покривка, която вече скриваше настилката.
За миг Джак и Ребека останаха на тротоара загледани в колата.
Вятърът бе стихнал. Още валеше сняг, дори повече от преди, но вече не се носеше от вятъра. Мързеливото въртене на снежинките караше Джак да си мисли, че е застанал в някоя от ония декоративни тежести за бюро, в които се поражда снежна буря всеки път, когато ги вдигнеш.
— По-добре да се връщаме в участъка — предложи Ребека.
Той извади снимката на Лавел от плика и я прибра във вътрешния си джоб.
— Какво правиш? — учуди се Ребека.
— Ще дойда в участъка до един час — обеща той и й подаде плика.
— За какво говориш?
— Най-късно до два часа.
— Къде отиваш?
— Искам да направя една справка.
— Джак, трябва да организираме новия екип, да започнем…
— Ти ще го започнеш.
— Работата е много за сам човек…
— Аз ще бъда там до два, най-късно два и петнайсет.
— По дяволите, Джак.
— Ще се справиш сама за малко.
— Тръгнал си към Харлем, нали?
— Виж, Ребека…
— До оня идиотски вуду-магазин.
Той не отговори.
— Знаех си — въздъхна тя. — Хукнал си да се срещнеш отново с Карвър Хамптън. Оня шарлатанин. Оня мошеник.
— Не е мошеник. Той вярва в онова, с което се занимава. Казах му, че ще се обадя днес.
— Това е лудост.
— Така ли? Лавел съществува. Сега имаме и снимка.
— Добре, съществува. Това не значи, че вуду-то действа!
— Знам.
— Щом ти тръгваш натам, аз как ще стигна в участъка?
— Можеш да вземеш колата. Аз ще помоля някой с патрулна кола да ме откара.
— Джак, по дяволите.
— Имам предчувствие, Ребека.
— Хайде стига.
— Имам предчувствие, че… някак си… субкултурата на вуду-то — може би не нещо наистина свръхестествено, — но поне самата субкултура е наразривно преплетена с това. Имам силно предчувствие, че това е правилният подход към случая.