— Наистина ли?
— Да.
— Значи и без това ви е било ясно, че го има. Нека обаче я видя. Би било още по-добре да мога да опиша човека, за когото разпитвам.
Джак извади голямата снимка от вътрешния си джоб и му я подаде.
Лицето на Хамптън се промени в мига, когато видя Лавел. Ако е възможно черното лице да побледнее, с неговото се случи точно това. Измени се не толкова цветът на кожата му, а по-скоро я напуснаха блясъкът и жизнеността й; изведнъж тя вече не приличаше на кожа, а на тъмнокафява хартия — суха и безжизнена. Устните му се стегнаха. А и очите му станаха различни от преди секунда — изглеждаха обладани от нещо свръхестествено.
— Този човек! — промълви той.
— Какво? — не разбра Джак.
Снимката затрепери, докато Хамптън бързо му я връщаше. Подхвърли я към Джак, като че ли искаше час по-скоро да се отърве от нея, сякаш самият допир до снимката на Лавел би го заразил. Големите му ръце трепереха.
— Какво има? — попита Джак.
— Познавам го — отвърна Хамптън. — Аз съм… го виждал. Просто не знаех името му.
— Къде сте го виждали?
— Тук.
— В магазина?
— Да.
— Кога?
— Миналия септември.
— И оттогава не?
— Не.
— Какво търсеше тук?
— Дошъл бе да купи билки, цветя на прах.
— Но аз разбрах, че вие се занимавате само с добрата магия. С Рада.
— Много от веществата може да се употребяват и от бокор, и от хунгон, за да постигнат различни резултати — и зла, и добра магия. Това бяха изключително редки билки и цветя на прах, които не би могъл да открие другаде в Ню Йорк.
— Има ли други магазини като вашия?
— Има един магазин като този макар и не така голям. Има и двама практикуващи хунгони — не особено добри, по-скоро аматьори, никой от тях няма достатъчни сила и знания, за да помогне дори на себе си, — които продават магически пособия от апартаментите си. Имат доста стока, която предоставят на други практикуващи. Но и тримата са безскрупулни. Готови са да продават и на бокор, и на хунгон. Биха продали дори и инструменти за жертвоприношения — церемониални брадвички, остри като бръснач лъжички за отделяне на живо око от очната ябълка. Ужасни хора, готови да продадат на дребно стоката си на всеки, на който падне, дори и на най-злите и най-долните.
— Значи Лавел е дошъл тук едва когато не е успял да намери всичко, което му трябва, при тях?
— Да. Каза ми, че е открил повечето от нещата си, но моят магазин бил единственият с пълен запас от дори най-рядко използваните съставки за магии и заклинания. Което е вярно, разбира се. Аз се гордея с богатството и чистотата на стоката си. Но за разлика от другите, не бих продал нищо на бокор — ако го позная. Обикновено ги забелязвам. Не бих търгувал и с аматьори, които имат нечисти намерения — онези, които искат да отправят смъртна клетва към тъща си или да предизвикат болест у човек, който им съперничи в работата или за някое момиче. С тях не се занимавам. Така или иначе, този човек от снимката…
— Лавел — подхвърли Джак.
— Тогава не знаех името му. Докато опаковах стоката, която си бе поръчал, открих, че е бокор и отказах да му продам покупките. Той си е мислел, че аз съм като останалите търговци и съм готов да обслужа всекиго; вбеси се, когато му отказах. Накарах го да напусне магазина и си мислех, че с това случаят е приключил,
— Но не беше ли? — попита Джак.
— Не.
— Той се върна?
— Не.
— Какво стана тогава?
Хамптън излезе иззад щанда си. Отиде при рафтовете, където бяха наредени стотиците шишенца и Джак го последва.
Хамптън продължи с приглушен, уплашен глас:
— Два дена, след като отпратих Лавел, стоях сам в магазина, зад щанда, и си четях. Изведнъж всички шишенца от тези рафтове се срутиха на пода. Всички в един миг. Такъв трясък! Половината от тях се строшиха, съдържанието им се смеси и по този начин се изхаби. Изтичах да видя какво точно е станало, какво го е причинило и докато се приближавах, част от разлетите билки, прахове и стрити корени започнаха… ами, да се движат… да се сливат и да… оживяват. От сместа, образувана от няколко вещества, се издигна… черна змия, дълга около половин метър. Жълти очи. Зъби. Стрелкащ се език. Истинска като всяка змия, излюпена от яйцето на майка си.
Джак се вгледа в едрия човек и не беше сигурен какво да си мисли за него и за историята му. До този момент си бе мислил, че Карвър Хамптън вярва искрено, но е съвършено нормален човек и е не по-малко рационален от католиците или юдеите просто защото религията му е вуду. Едно нешо е обаче да вярваш в религиозните доктрини и във възможността да има вълшебства и чудеса, а съвсем друго е да твърдиш, че наистина си видял чудо. Хората, които се кълнат, че са били свидетели на чудеса, са истерици, фанатици или лъжци. Нали? От друга страна, ако наистина си вярващ — а Джак не беше неверник, — как би могъл да приемеш чудесата и окултното за възможни, без да приемеш поне някои от твърденията на онези, които твърдят, че са видели проявите на свръхестественото? Вярата ти би била безпредметна, ако не приемеш реалността на въздействието й в света. Не бе стигал до тези разсъждения преди и сега се взираше в Карвър Хамптън със смесени чувства — на съмнение и на предпазливо доверие.