Ребека би казала, че в момента се държи като прекалено толерантен човек.
Загледан в подредените на рафтовете шишета, Хамптън продължи:
— Змията запълзя към мене. Аз се отдръпнах в стаята. Нямаше къде да се скрия. Коленичих. Започнах да се моля. Молитвите ми явно са били подходящите за случая, защото се оказаха полезни. Или това… или Лавел всъщност не е искал змията да ме нарани. Навярно е искал само да ме предупреди да не му се бъркам, да ми удари плесница заради безцеремонния начин, по който го изгоних от магазина. Така или иначе, змията накрая се стопи сред билките, праховете и стритите корени, от които бе изникнала.
— Откъде знаете, че тъкмо Лавел е направил всичко това? — попита Джак.
— Телефонът иззвъня веднага след като змията… се стопи. Беше същият човек, онзи, на когото бях отказал стоката. Каза ми, че мое право си е да го обслужа или не и той не ме обвинявал за това. Но добави, че нямало да позволи на никого да го докосне, както съм направил аз. За отмъщение е разбил колекцията ми от билки и е призовал змията. Това ми каза. Само това ми каза. После затвори.
— Вие не споменахте, че всъщност наистина, физически сте го изхвърлили от магазина — спомни си Джак.
— Не съм. Само поставих длан върху ръката му и… как да кажа… го проводих навън. Твърдо, да, но без истинско насилие, без да го нараня. Но и това е било достатъчно да го разсърди, да го накара да потърси отмъщение.
— Това през септември ли беше?
— Да.
— И оттогава не е идвал?
— Не.
— Не се е обаждал?
— Не. А на мене ми трябваха почти три месеца, за да възстановя колекцията си от редки билки и прахове. Много от тях се намират толкова трудно. Не можете да си представите. Едва наскоро успях да възстановя напълно сбирката на рафтовете.
— Така че вие имате и свое основание да видите разобличаването на Лавел? — попита Джак.
— Напротив — поклати глава Хамптън.
— А?
— Не искам да имам нищо общо с това.
— Но…
— Повече не мога да ви помогна, господин лейтенант.
— Не разбирам.
— Би трябвало да ви е ясно. Ако ви помогна, Лавел ще изпрати нещо да ме преследва. Нещо по-лошо от змията. И този път няма да е само предупреждение. Не, този път със сигурност ще умра.
Джак виждаше, че Хамптън говори сериозно и е истински ужасен. Човекът вярваше в силата на вуду-то. Цял трепереше. Дори Ребека, ако го бе видяла сега, не би могла да твърди, че е шарлатанин. Той вярваше.
— Но вие би трябвало да искате да го видите зад решетките не по-малко от мене — настоя Джак. — Да искате да го видите смазан след онова, което ви е направил.
— Никога няма да го сложите зад решетките.
— Така ли?
— Каквото и да прави той, вие никога няма да съумеете да го докоснете.
— Ще го хванем, няма съмнение.
— Той е изключително силен бокор, господин лейтенант. Не е аматьор. Не е като заклинателите от средна ръка. Той владее силата на мрака, на последния мрак на ада, мрака на отвъдното. Тази сила е космическа, тя не се вмества в представите на човека. Тя не само е в съюз със сатаната, с вашия християнски или юдейски цар на демоните. Това само по себе си никак не е малко. Но вижте, той е и служител на всички зли божества от африканските религии, които съществуват още от античността; зад гърба си има този огромен, зложелателен пантеон. Някои от тези божества са далеч по-силни и безмерно по-зли от всяко описано превъплъщение на сатаната. Те с радост прескачат при нас, носят кръв, болка, ужас и нещастие на живите, защото достъпът им до нашия свят обикновено се препречва от доброжелателните божества, които ни пазят.
Хамптън замълча. Пот се стичаше по цялото му тяло. Изтри чело с големите си длани и дълбоко пое дъх. Тогава продължи, като се опитваше да запази гласа си спокоен и равен, но успяваше само наполовина:
— Лавел е опасен човек, господин лейтенант, безкрайно по-опасен, отколкото някога бихте могли да си представите. Мисля и че навярно е откачен, побъркан, в него определено долових признаци на лудост. Това е възможно най-ужасното съчетание — несравнимо зло, лудост и силата на прекрасно подготвен бокор.