— Но вие твърдите, че сте хунгон, жрец на бялата магия. Не можете ли да използвате вашата сила срещу него?
— Аз съм способен хунгон, по-добър от много други. Но не съм от класата на този човек. С много мъка например бих могъл да отправя проклятие към неговите припаси от билки и прахове. Бих могъл да накарам няколко шишенца да паднат от рафтовете в кабинета му или където ги държи — ако преди това съм видял дома му, разбира се. Не бих могъл обаче да причиня толкова разрушения като него. Не бих могъл и да призова змия като него. Нямам такава сила и такава обиграност.
— Бихте могли да опитате.
— Не. Абсолютно невъзможно е. При всяка съпоставка на силите той би ме смачкал. Като муха.
Хамптън отиде до вратата и я отвори. Звънецът й издрънча. Хамптън отстъпи и я задържа широко отворена.
Джак се престори, че не забелязва това:
— Вижте, ако можете просто да продължите да разпитвате…
— Не. Не мога да ви помогна повече, господин лейтенант. Толкова ли ви е трудно да го разберете?
Леден фучащ вятър пухтеше, стенеше, съскаше и вееше от отворената врата, пръскаше снежинки като капчици слюнка.
— Вижте — продължи Джак, — Лавел не е нужно да научава, че сте разпитвали за него. Той…
— Той ще разбере! — Хамптън бе ядосан, очите му бяха широко отворени като вратата, която държеше. — Той знае всичко… или може да го научи. Всичко.
— Но…
— Моля, вървете си.
— Чуйте. Аз…
— Вървете.
— Но…
— Вървете, излезте, тръгвайте си веднага, по дяволите, веднага! — В гласа на Хамптън се съчетаваха гняв, ужас и паника.
Почти истеричният страх на едрия човек от Лавел бе започнал да се отразява върху Джак. По тялото му премина тръпка, а видя и че ръцете му изведнъж бяха настръхнали.
— Добре, добре, господин Хамптън. Но все пак исках… — въздъхна той и кимна.
— Веднага, по дяволите, веднага! — викна Хамптън. Джак излезе.
5
Вратата на „Рада“ хлопна зад гърба му.
По утихналата в снега улица звукът отекна като изстрел.
Джак се обърна и видя, че Карвър Хамптън спуска щората зад стъклото на вратата. Върху тъмното платно бе изписано с едри бели букви ЗАТВОРЕНО.
След миг светлините в магазина изгаснаха.
Снегът по тротоара сега беше два пъти по-дебел отколкото когато бе влязъл в магазина на Хамптън. Все още валеше силно, а небето бе станало дори по-навъсено и по-потискащо ниско от преди.
Като вървеше предпазливо по хлъзгавия тротоар, Джак тръгна към патрулната кола, която го чакаше до бордюра с кълбо бял дим от ауспуха си. Бе направил само три крачки, когато го спря звук, който му се стори не на място в зимната улица — звън на телефон. Погледна вдясно, вляво и видя телефонен автомат до ъгъла, на пет-шест метра от очакващата го служебна кола. В нетипичната за града тишина, която снегът бе внесъл по улиците, звънът изглеждаше силен като че ли идваше от въздуха точно пред него.
Погледна телефона. Беше без кабинка. Напоследък истинските будки, със сгъваеми врати и рафтче, бяха станали по-малко — излизали много скъпи, твърдеше телефонната компания. Този телефон бе закрепен върху нисък стълб и бе заграден от трите страни с пластмасова преграда за изолация. В течение на годините му се бе случвало да отмине и други обществени телефони, които звънят, без около тях да има някой; тогава не бе се замислял и не бе се изкушавал да вдигне слушалката, за да види кой звъни; просто не му беше работа. И все пак… този път беше някак… по-различно. Звънът се протягаше като звуково ласо, впримчваше го, задържаше го.
Звън…
Звън…
Настоятелен.
Призивен.
Хипнотизиращ.
Звън…
В харлемското му обкръжение настъпиха странни и обезпокоителни преобразувания. Само три неща оставаха непоклатими и реални — телефонът, тесният тротоар към апарата и самият Джак. Останалата част от света изглежда започна да се губи в мъгла, която изникна отникъде. Къщите сякаш започнаха да чезнат, като че ли бяха кадър от филм, който постепенно избледнява преди да се замени от следващия. Няколкото колебливо движещи се по улицата коли започнаха да се… изпаряват; бяха подменени от настъпващата мъгла, бяла-бяла мъгла, която приличаше на киноекран, огрян от ярка светлина без картина. Пешеходците, с наведени глави и свити рамене, се бореха с вятъра и хапещия сняг; те също постепенно избледняха и изчезнаха. Само Джак бе реален. Тясната пътечка към телефона. И самият телефон.
Звън…
Нещо го привличаше.
Звън…
Изведнъж осъзна, че е пристъпил. Към телефона.
Още една крачка.
Трета.
Като че ли плуваше.
Звън…
Движеше се като в сън или в треска.
Направи още една крачка.