Не само обстоятелствата около този разговор — призрачният вид на улицата около телефонния автомат, чувството за плуване, трескавото усещане — го правеха така нереален; самият разговор бе странен до невероятност. Джак се разтресе, но светът наоколо не се върна към живота като спрял ръчен часовник; действителността не възобнови тиктакането си.
— Вие наистина ли мислите, че аз съм способен сериозно да приема предложението ви? — попита той.
— Уликите, които ще оставя, ще са безспорни. Всеки съд ще ги признае. Това не бива да ви безпокои.
— Нямам предвид това — възрази Джак. — Наистина ли мислите, че ще вляза в заговор с вас и ще злепоставя невинни хора?
— Те ли да са невинни? Едва ли. Аз говоря за стъкмяване на процес срещу други убийци, крадци и сводници.
— Но те няма да са виновни за тези престъпления.
— Това е подробност.
— Но не и за мене.
Лавел замълча за миг.
— Вие сте интересен човек, лейтенанте. Наивен. Глупав. Но все пак интересен.
— Дженаро Карамаза твърди, че мотивът ви е отмъщение.
— Да.
— За какво?
— Не ви ли каза и това?
— Не. Какъв е случаят?
Мълчание.
Джак зачака и едва не повтори въпроса си. Тогава Лавел заговори отново, но в гласа му се чувстваше нещо ново — твърдост и жестокост.
— Имах по-малък брат. Казваше се Грегъри. Полубрат всъщност. Фамилията му беше Понтрейн. Той не обичаше древните изкуства на магьосничеството. Отбягваше ги. Не искаше да има нещо общо с древните африкански религии. Нямаше време и желание да се занимава с вуду. Душата му бе модерна, а чувствителността — в крак с механичния век. Вярваше в науката, а не във вълшебството; разчиташе на прогреса и технологията, а не на силата на древните божества. Не одобряваше моето призвание, но и не вярваше, че мога наистина да навредя някому — нито пък да направя добро. Смяташе ме за безвреден ексцентрик. И въпреки тези недоразумения аз го обичах, а и той ме обичаше. Бяхме братя. Братя. Готов, бях да направя всичко за него.
— Грегъри Понтрейн… — замисли се Джак. — Името ми звучи познато отнякъде.
— Преди години дойде тук като законен емигрант, работи много упорито, завърши успешно колеж, влезе в университета. Винаги е имал дарба за писане, още от момче, и мислеше, че му е ясно какво да направи с нея. Завърши журналистика в Колумбийския университет. Беше първенец на курса си. Постъпи на работа в „Ню Йорк Таймс“. Цяла година дори не писа, а само правеше справки за данните в материалите на други журналисти. Постепенно получи и поръчки за някои собствени статии. Дребни неща. Нищо особено. Това, на което казват „репортажи за обща култура“. И тогава…
— Грегъри Понтрейн — прекъсна го Джак. — Разбира се. Криминалният дописник.
— След време на брат ми възложиха няколко репортажа, свързани с престъпността. Грабежи. Разкрития на търговци на наркотици. Той се справи добре с тях. И тогава започна да се занимава със случаи, които не му бяха възложени, по-едри отколкото би могъл да разследва сам. И накрая стана главният експерт на „Таймс“ по трафика на наркотици в града. Никой не знаеше повече по въпроса за участието на Карамаза, за подкупите, които те са раздавали на полицаи и политици, никой не знаеше повече от Грегъри; никой. Публикува тези статии…
— Чел съм ги. Много добри. Бяха четири, струва ми се.
— Да. Той смяташе да напише още поне пет-шест статии. Говореше се за наградата Пулицър, само въз основа на написаното дотогава. Вече бе събрал достатъчно данни и заинтересува полицията — стигна се до обвинителни актове срещу трима души. Разполагаше със сериозни информатори, разбирате ли — с доносници от полицията и от фамилията Карамаза, които му вярваха. Беше убеден, че ще съумее сам да изобличи Карамаза с репортажите си. Горкият благороден, глупав, смел малък Грегъри. Мислеше си, че е негово задължение да се бори със злото, където и да го срещне. Репортерът с чувство за дълг. Смяташе, че може сам да промени света. Не разбираше, че единственият начин да се справиш със силите на мрака е да сключиш мир с тях, да се приспособиш към тях като мене. Една вечер миналия март той и жена му, Оуна, отивали някъде на вечеря…
— Бомбата в колата — обади се Джак.
— И двамата бяха хвърлени във въздуха. Оуна беше бременна. Щеше да бъде първото им дете. Така че Дженаро ми е длъжник за три живота — на Грегъри, Оуна и бебето.
— Случаят така и не бе изяснен — напомни му Джак. — Няма доказателства, че Дженаро е стоял зад него.