— Той е бил.
— Не можете да сте сигурен.
— Напротив, мога. И аз имам осведомители. По-добри са и от онези на Грегъри. Очите и ушите на подземния свят работят за мен. — Той се засмя. Смехът му бе мелодичен и привлекателен, но Джак се обезпокои от него. Лудият човек би трябвало да се смее ненормално, а не да се кикоти като любимия ти чичо. — Подземният свят, лейтенанте. Но аз не говоря за криминалния подземен свят, за нещастната коза ностра със сицилианската й гордост и суетния код на честта. Подземният свят, за който аз говоря, е място, много по-дълбоко от онова, което мафията обитава, по-дълбоко и по-тъмно. Разполагам с очите и ушите на древните, със сведения от демоните и черните ангели, с данни на съществата, които виждат и знаят всичко.
Лудост, мислеше си Джак. Мястото на този човек е в медицинско заведение.
Но в добавка към лудостта в гласа на Лавел имаше и нещо друго, което будеше и тревожеше полицейските инстинкти у Джак. Когато Лавел споменаваше свръхестественото, той го правеше с истинска почит и убеждение; говореше ли обаче за брат си, тонът му ставаше блудкав от неискрени чувства и неубедителна скръб. Джак усещаше, че отмъщението не е основният мотив за Лавел и че всъщност той може и да е мразел праволинейния си брат и дори да се е радвал (или поне да е бил облекчен), когато брат му е умрял.
— Брат ви не би одобрил отмъщението, с което сте се захванали — подхвърли Джак.
— Кой знае? Вие не сте го познавали.
— Но знам достатъчно за него, за да твърдя доста уверено, че изобщо не е приличал на вас. Бил е порядъчен човек. Не би му харесало цялото това клане. То би го отвратило.
Лавел не отговори, но в мълчанието му имаше нещо сърдито, чувстваше се някакъв затаен гняв.
— Не би одобрил убийството на нечии внуци, отмъщението към трето поколение. Той не е бил болен като вас. Не е бил луд.
— Няма значение дали на вас ще ви хареса — раздразнено се обади Лавел.
— Предполагам, че истинският подтик за вас не е отмъщението. То не стои в основата.
Лавел отново не проговори.
Все така настъпателен в търсенето на истината, Джак не спираше:
— И след като брат ви не би одобрил убийствата, извършени заради него, тогава защо…
— Аз не унищожавам тази паплач в името на брат си — остро и гневно го прекъсна Лавел. — Правя го заради себе си. За никой друг. Това трябва да е ясно. Никога не съм твърдял друго. Тези смъртни случаи правят чест на мене, а не на брат ми.
— Чест? Откога убийството е въпрос на чест, признак на добродетел и гордост? Това е безумие.
— Не е безумие — разпали се Лавел. Лудостта в него вреше. — Такава е логиката на древните, на божествата на Петро и Конго. Никой не може да отнеме живота на брата на бокор и да си замине ненаказан. Убийството на брат ми е обида към мене. То ме омаловажава. Прави ме смешен. Не мога да го понеса. И няма. Силата ми на бокор ще отслабне завинаги, ако пренебрегна отмъщението. Древните ще загубят уважението си към мен, ще се отвърнат, ще оттеглят подкрепата и силата си. — Той вече се разпалваше и губеше хладнокръвието си. — Трябва да се лее кръв. Бентовете на смъртта трябва да рухнат. Океани от болка трябва да пометат ония, които се подиграха с мен, като докоснаха брат ми. Дори и да мразех Грегъри, той беше от семейството ми — никой не може да пролее кръвта на семейството на бокора и да остане ненаказан. Ако не си отмъстя достойно, древните никога няма да ми разрешат отново да се обърна към тях; няма да застават вече зад проклятията и магиите ми. Трябва да изкупя смъртта на брат си с поне двайсетина собствени убийства, ако искам да запазя уважението и покровителството на божествата на Петро и Конго.
Джак се бе добрал до същината на истинските мотиви за Лавел, но от това не бе спечелил нищо. Той не разбираше смисъла на тези мотиви; за него те бяха просто още един аспект от лудостта на Лавел.
— И вие сериозно вярвате в това, нали? — попита Джак.
— Това е истината.
— Това е лудост.
— Накрая ще се убедите, че не е така.
— Лудост — повтори Джак.
— И още един съвет — започна Лавел.
— Вие сте единственият заподозрян, който умира от желание да дава съвети.
Лавел не му обърна внимание и продължи:
— Оттеглете се от този случай.
— Вие се шегувате.
— Махнете се.
— Невъзможно е.
— Поискайте да ви освободят.
— Не.
— Ще го направите, ако не искате да ви се случи нещо лошо.
— Вие сте нахален мръсник.
— Знам.
— Аз съм полицай, за Бога! Не можете да ме накарате да се оттегля, като ме заплашвате. Заплахите само увеличават желанието ми да ви открия. Ченгетата в Хаити трябва да са същите. Не може разликата да е толкова голяма. Освен това какво би ви помогнало, ако аз поискам да ме освободят? На мое място ще дойде друг. И ще продължат да ви търсят.