Светът, който бе избледнял странно, докато звънеше телефонът, сега напористо се върна на мястото си. Джак първо долови звуковете — автомобилен клаксон, смях от улицата, дрънкане от вериги за сняг по заснежената настилка, воя на вятъра. Сградите заеха местата си около него. Пешеходците забързаха покрай него превити под вятъра; появиха се и трима черни юноши, които тичаха и се замерваха със снежни топки. Мъглата бе изчезнала, вече не му прималяваше и не беше дезориентиран. Зачуди се дали изобщо беше имало мъгла и реши, че тя бе съществувала само в съзнанието му; била е единствено плод на въображението му. Всъщност… той беше преживял някакъв пристъп; да, това ще е, нищо друго.
Да, но какъв пристъп? И защо го бе изпитал той? Какво го е предизвикало? Не беше епилептик. Нямаше ниско кръвно налягане. Нито пък други физиологични заболявания, доколкото знаеше. Никога не бе припадал през живота си, дори не му бе прилошавало. Здравето му бе отлично. Така че защо?
И откъде бе разбрал, че телефонът звъни за него?
Остана още малко замислен, докато хиляди снежинки кръжаха като молци около него.
Накрая се досети, че трябва да се обади на Фей и да й обясни положението, да я предупреди да внимава да не я проследят заедно с децата, когато ги вземе от училището „Уелтън“. Обърна се към уличния телефон, но се спря. Не. Нямаше да се обади оттук. Не по телефона, използван от Лавел. Изглеждаше смехотворно да мисли, че би поставил подслушвателно устройство на обществен телефон — но беше и глупаво да пробва дали е така.
Тръгна обратно към очакващата го патрулна кола по-спокоен — все още гневен, но по-малко уплашен от преди.
Снежната покривка наоколо бе станала почти два сантиметра. Лошото време постепенно се превръщаше в силна виелица.
Вятърът имаше ледени зъби. Те хапеха.
6
Лавел се върна в ламаринената барака в задната част на двора си. Отвън зимата беснееше, а вътре силната суха жега накара потта да избие по абаносовата му кожа и да се стече по лицето му, а трептящата оранжева светлина хвърляше причудливи подскачащи сенки по набраздените стени. От ямата в средата на пода се надигна звук, смразяващ кръвта ромон от хиляди далечни гласове, шепнещи сърдито.
Беше взел две снимки със себе си — едната на Дейви Досън, другата на Пени Досън. Бе ги заснел сам вчера следобед, на улицата пред училището „Уелтън“. Стоеше в микробуса си, паркиран през една пресечка, и бе използвал 35-милиметров „Пентакс“ с телеобектив. Беше промил филма в собствената си малка лаборатория.
За да прокълне някого и да бъде абсолютно сигурен, че нещастието ще последва, бокорът има нужда от образа на набелязаната жертва. По традиция жрецът приготвя кукла, съшива я от отделни парчета памучен плат и я изпълва със стърготини или пясък, после оприличава колкото може лицето на куклата с лицето на жертвата. Накрая ритуалът се извършва с куклата като заместник на действителния човек.
Но това е досадна работа, още повече, че за нормалният бокор — който няма таланта и умението на истински художник — е почти невъзможно да докара парцалената кукла до прилика с лицето на когото и да е. Затова винаги се налагаше куклата да се разкраси с кичур от косата на жертвата, с неин косъм или капка кръв. Доставянето на който и да е от тези предмети не е лесна работа. Невъзможно е да се обикаля седмица след седмица около бръснаря или фризьора на жертвата в очакване тя да се подстриже. Трудно би могло и да се помоли за няколко частици от нокът, след като е била на маникюр. И почти единственият начин да се получи капка кръв от жертвата е тя да бъде нападната, при което рискуваш да те задържи полицията, а бокорът тъкмо това се стреми да избегне, като прибягва до магия, а не до юмруци, нож или пистолет.
Всички тези неприятности можеше да се избегнат, като се използва добра снимка вместо кукла. Доколкото бе известно на Лавел той бе единственият бокор, който някога бе прибягвал до употребата на това съвременно средство в практиката на вуду. Първият път, когато го бе опитал, не бе очаквал да подейства — шест часа след края на ритуала, обаче, избраната жертва бе мъртва, смачкана от колелата на изпуснат камион. Оттогава Лавел бе предпочитал снимките при всички церемонии, в които обикновено се използваше кукла. Очевидно и у него имаше нещо от чувствителността на брат му Грегъри и вярата му в механичния век.