— Не се безпокоя.
— Карам патрулна кола от дванайсет години и досега не съм имал произшествие.
— Сериозно?
— Дори не съм одраскал никоя от колите си.
— Поздравявам те.
— Сняг, дъжд, киша — нищо не ме тревожи. Никога не съм имал и най-малката неприятност с колите. Това е някаква дарба. Майка ми не шофира. Баща ми кара, но е един от най-лошите, които можете да си представите. Умирам от страх, като ме вози. Но аз съм им хванал цаката на колите. Така че не се безпокойте.
— И през ум не ми минава — увери го Джак.
— Вие изглеждате разтревожен.
— Как така?
— Невероятни силно скърцахте със зъби.
— Така ли?
— Очаквах да чуя всеки момент кътниците ви да се спукат.
— Не съм усетил. Но повярвай ми, не съм се тревожил от шофирането ти.
Наближаваха кръстовище, на което имаше пет-шест коли, обърнати във всички посоки, със забуксували гуми — опитваха се да продължат или поне да се махнат от пътя. Ник Йерволино бавно спря и много предпазливо запълзя, докато намери лъкатушещ път сред заседналите коли.
Като излязоха от кръстовището, попита:
— Щом не ви тревожи карането ми, какво ви измъчва?
Джак се поколеба, после му разказа за обаждането на Лавел.
Ник го слушаше, без да отклонява вниманието си от опасните улици. Когато Джак завърши, Ник възкликна:
— Господи Боже мой!
— Това чувствам и аз — кимна Джак.
— Мислите ли, че може да го направи? Да отправи проклятие към децата ви? И то наистина да подейства?
Джак му отвърна с въпрос:
— А ти как мислиш?
Ник се замисли.
— Не знам. Светът, в който живеем, е твърде странен. Летящи чинии, Голямата стъпка, Бермудският триъгълник, Снежният човек — всякакви странни неща. Обичам да чета за тях. Просто се захласвам. Има милиони хора, които твърдят, че са видели наистина странни неща. Не може всичко да е измислица — нали? Може част от тях и да са. Дори повечето. Но не всичките. Така ли е?
— Навярно не всичките — съгласи се Джак.
— Така че може би вуду-то действа.
Джак кимна.
— Разбира се, заради вас и заради децата се моля на Бога да не е така — добави Ник.
Изминаха няколко преки, без да проговорят. Тогава Ник продължи:
— Едно нещо ме тревожи за тоя Лавел, за онова, което ви е казал.
— Какво е то?
— Добре, нека приемем, че вуду-то действа.
— Добре.
— Искам да кажа просто да си представим.
— Разбирам.
— Е, ако вуду-то действа и той иска да се откажете от разследването, защо ще използва вълшебните си способности, за да убие децата ви? Защо не ги използва просто за да убие вас? Това би било много по-просто.
Джак се намръщи:
— Прав си.
— Ако убие вас, ще дадат случая на друг и новият човек най-вероятно няма да го свърже с вуду. Така че най-лесният начин за Лавел да получи каквото иска е да ликвидира вас с едно от проклятията си. Защо не е направил това наистина — ако допуснем, че магията действа, разбира се?
— Не знам защо.
— Нито пък аз — добави Ник. — Не мога да си го обясня. Но струва ми се, че това е важно, господин лейтенант. А на вас?
— Защо?
— Вижте, дори този тип да е луд, дори вуду-то да не действа и просто да си имате работа с побъркан, поне в останалата част от историята му — във всички чудатости, които ви е разказал — има някаква извратена логика. Не е изпълнена с противоречия. Разбирате ли ме? — Да.
— В нея има нещо, което я свързва. Някаква странна логика. Изключение е само заплахата към децата ви. Тя не пасва. Нелогична е. С нея е свързана много работа, докато би могъл просто да прокълне вас. Ако наистина има силата, защо не я насочи на първо място към вас?
— Може би просто съзнава, че не може да ме уплаши, като заплашва да отнеме собствения ми живот. Може би разбира, че единственият начин да ме стресне е чрез децата ми.
— Но ако просто унищожи вас, просто уреди да бъдете сдъвкан като останалите, не би трябвало да ви плаши. Сплашването е несигурна работа. Убийството е за предпочитане. Разбирате ли ме?
Джак наблюдаваше удрящите се в предното стъкло снежинки и размишляваше над думите на Ник. Имаше предчувствието, че бяха важни.
8
Лавел завърши ритуала си в бараката. Стоеше в оранжевата светлина, дишаше тежко, от него се лееше пот. Капчиците пот отразяваха светлината и изглеждаха като частици оранжева боя. Бялото на очите му светеше със същия свръхестествен блясък. Оранжеви бяха и лъскавите нокти на пръстите му.
Оставаше да се направи само едно нещо още, за да бъде сигурна смъртта на децата на Досън. Когато дойдеше моментът, когато крайният срок за Джак Досън изтечеше и той не се откажеше от случая, каквото бе желанието на Лавел, тогава Лавел трябваше само да вземе две церемониални ножици и да среже двата края на кордата със снимките. Те щяха да паднат в ямата и да изчезнат в подобното на пещ сияние — тогава демоничните сили щяха да се освободят и проклятието щеше да се осъществи. Тогава Пени и Дейви Досън щяха да бъдат загубени.