— Не е толкова страшно.
— А дъха му! Ужас!
— Твоят дъх също не винаги ухае на цветя, нали?
— На кого му трябва дъх като цветя?
— На пчелите.
— Аз не съм пчела.
— Защо, много жужиш. Никога не млъкваш. Винаги бъз-бъз-бъз.
— Не е вярно.
— Бъззззззззз.
— Тогава внимавай. Мога и да жиля.
— Да не си посмял.
— Мога да жиля много лошо.
— Дейви, да не си посмял.
— Както и да е, от леля Фей ми се повдига.
— Тя ти мисли доброто, Дейви.
— Тя… чурулика.
— Птиците чуруликат, не и хората.
— Тя чурулика като птица.
Беше вярно. Но на напредналата възраст от почти дванайсет години, Пени напоследък бе започнала да изпитва първите кълнове на дружба с възрастните. Вече съвсем не й беше така лесно да им се подиграва, както само преди няколко месеца.
— И винаги опява на татко, че не ни храни добре — продължи Дейви.
— Тя просто се тревожи за нас.
— Да не си мисли, че татко ще ни умори от глад?
— Не, разбира се.
— Тогава защо все за това говори?
— Тя си е просто… леля Фей.
— Брей, как го каза само!
Особено силен порив на вятъра премина по улицата и засегна дори нишата пред зелената врата. Пени и Дейви потрепериха.
— Пистолетът на татко е добър, нали? — попита Дейви. — Нали на полицаите дават добри пистолети? Не биха пуснали полицай по улиците с говнян пистолет, какво ще кажеш?
— Не казвай „говнян“.
— Биха ли го пуснали?
— Не. На полицаите дават само най-хубавите пистолети.
— И татко стреля добре, нали?
— Да.
— Колко добре?
— Много добре.
— Той е най-добрият, нали?
— Разбира се — кимна Пени. — Никой не е толкова добър с пистолета, колкото татко.
— Тогава единственият начин да им падне е да се промъкнат и да го застрелят в гръб.
— Това няма да стане — отсече тя.
— Би могло.
— Гледаш много телевизия.
Замълчаха за миг. После той заяви:
— Ако някой убие татко, аз искам да хвана рак и също да умра.
— Стига, Дейви.
— Рак, инфаркт или нещо подобно.
— Не говориш сериозно.
Той енергично тръсна глава: да, да, да, говори сериозно; абсолютно и напълно сериозно.
— Моля се на Бога да стане точно така, ако изобщо трябва да се случва.
— Какво искаш да кажеш? — намръщи се тя.
— Моля се всяка вечер. Когато си казвам молитвата. Винаги искам от Бога да не позволява нещо да се случи с татко. Накрая казвам: „Е, Боже, ако по някаква глупава причина трябва да разрешиш да го убият, тогава, моля ти се, нека и аз да хвана рак и да умра. Или нека ме сгази камион. Каквото и да е.“
— Това е ужасно.
Той не каза нищо повече.
Погледна към земята, към ръкавиците си, към госпожа Шепърд, която обхождаше поста си — навсякъде, но не към Пени. Тя го хвана за брадичката и го обърна към себе си. В очите му блестяха сълзи. Опитваше се да ги сдържи, като примигваше.
Беше толкова малък. Само седемгодишен и дребен за възрастта си. Изглеждаше крехък и беззащитен и на Пени й се прииска да го грабне и да го прегърне, но знаеше, че няма да му е приятно, щом можеше да ги видят някои от съучениците му.
Тя самата изведнъж се почувства малка и безпомощна. А това не беше добре. Никак. Трябваше да бъде силна заради Дейви.
Пусна брадичката си и се обърна към него:
— Слушай, Дейви, трябва да седнем двамата и да поговорим. За мама. За смъртта на хората, защо се случва, нали, какво значи, че това за тях не е краят, а само началото на живота им в рая, как ние трябва да продължаваме да живеем, каквото и да се случи. А ако нещо се случи с татко — което е невъзможно, но ако по някаква голяма случайност нещо наистина се случи с него, той самият би искал от нас да продължим живота си, точно както и мама би го искала. Той би бил ужасно нещастен, ако ние…
— Пени! Дейви! Елате тук!
До бордюра бе спряло жълто такси. Задният прозорец бе спуснат и оттам леля Фей им махаше.
Дейви се завтече по тротоара — изведнъж искаше толкова силно да се откъсне от всички разговори за смъртта, че се радваше да види дори и чуруликащата стара леля Фей.
„По дяволите! Оплесках го, помисли си Пени. Прекалено пряко поставих въпроса.“
В мига преди да последва Дейви към таксито, дори преди да направи първата крачка, остра болка премина през левия й глезен. Завъртя се, извика, погледна надолу и бе парализирана от ужас.
Между долния край на зелената врата и тротоара имаше десетсантиметрова пролука. Оттам, от мрака на служебния вход, се бе протегнала ръка и я бе сграбчила за глезена.
Тя не успя да изпищи. Беше загубила гласа си.
А и ръката не беше човешка. Може би беше два пъти по-голяма от котешка лапа. Не беше и лапа. Беше напълно — макар и грубо — оформена ръка с пръсти и палец.