Той погледна в огледалцето:
— Извинете, госпожо.
— Не знаете ли какво е състоянието на улиците в града? — продължи Фей. — Трябва да си държите очите отворени.
— Старая се — отвърна той.
Докато Фей изнасяше лекция на шофьора как да кара таксито си, Пени се облегна на седалката, затвори очи и си спомни грозната ръчичка, която я бе наранила и разпрала ботуша й. Направи опит да се убеди, че е било крайникът на някое обикновено животно — нищо странно, нищо, свързано със Зоната на здрача. Но повечето животни имат лапи, а не ръце. Маймуните, естествено, имат ръце. Но онова не беше маймуна. В никакъв случай. И катеричките имат нещо като ръце, нали? И миещите се мечки. Но онова не беше нита катеричка, нито миеща се мечка. Не беше нещо, което е виждала или за което е чувала.
Дали се бе опитвало да я повали и да я убие? Право там, на улицата?
Не. За да я убие, съществото — или другите като него, ония със светещите сребърни очи — би трябвало да излязат пред вратата, на открито, където госпожа Шепърд и останалите биха ги видели. А Пени беше твърдо убедена, че духовете не искат да ги вижда никой освен нея. Те бяха потайни. Не, със сигурност не са искали да я убият в училището; целта им е била само добре да я уплашат, да я убедят, че все още се спотайват наоколо и чакат сгоден случай…
Но защо?
Защо искаха нея и навярно Дейви, а не някои други деца?
Защо духовете се сърдеха? Какво ги караше да я преследват така?
Не можа да се сети за нещо, извършено от нея, което би накарало някого така ужасно да й се разсърди, а още по-малко духовете.
Объркана, нещастна и уплашена, тя отвори очи и погледна навън. Снегът се трупаше навсякъде. Усещаше в сърцето си същия студ като по обветрените, ледени улици.
ВТОРА ЧАСТ
Сряда, 17 ч. 30 мин. — 23 ч. 00 мин.
Мракът поглъща всеки светъл ден.
Мракът получава своето, когато и да го поиска.
Мракът слуша, наблюдава, чака.
Мракът поглъща деня и празнува.
Понякога мракът пристига в тишина.
Друг път го съпровожда весел барабанен гръм.
Кой е по-глупав —
детето, уплашено от мрака,
или мъж, наплашен от светлото?
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
1
В пет и половина Джак и Ребека влязоха в кабинета на капитан Уолтър Грешам, за да му представят изискванията си за броя на нужните им сътрудници и необходимата техника за екипа, както и да обсъдят стратегията на разследването.
Още двама членове на фамилията Карамаза бяха убити заедно с бодигардовете си този следобед. Печатът вече наричаше случаите най-кървавата война между банди от Сухия режим насам. Но вестниците все още не знаеха, че жертвите (с изключение на първите две) не бяха намушкани, простреляни, удушени с примка или закачени на куки за месо в традиционния стил коза ностра. Засега полицията бе предпочела да не разкрива, че всички пострадали, без първите двама, бяха изпохапани свирепо до смърт. Когато репортерите откриеха този озадачаващ и невероятен факт, щяха да разберат, че имат работа с един от най-значителните случаи на десетилетието.
— Тогава ще започне истински лошото — замисли се Грешам. — Ще се струпат отгоре ни като бълхи върху куче.
Вече имаше натиск и той щеше да расте — затова Грешам не го свърташе на едно място, като шило в торба. Джак и Ребека оставаха на местата си пред бюрото на капитана, но Грешам не можа да се сдържи. Докато разговаряха, капитанът крачеше из стаята, отиде многократно до прозорците, запали си цигара, изпуши само сантиметър от нея и я смачка, после видя какво е направил и си запали нова.
Накрая дойде моментът за Джак да каже на Грешам за последното си посещение в магазина на Карвър Хамптън и за телефонния си разговор с Баба Лавел. Никога не се бе чувствал така неловко, както при разказа за тези събития под скептичния поглед на Грешам.
Би се чувствал по-добре, ако Ребека беше на негова страна, но те отново бяха на противоположни позиции. Тя му се сърдеше, защото се бе върнал в участъка едва в три и десет и се бе наложило да извърши голяма част от подготвителната работа за екипа сама. Той й бе обяснил, че колите едва пълзяха по заснежените улици, но тя и не искаше да го чуе. Когато изслуша разказа му, тя се възмути, също като него, от заплахите към децата му, но не бе ни най-малко убедена, че той е изживял нещо дори и малко свръхестествено. Всъщност се бе ядосала на твърдението му, че голяма част от събитията, свързани с телефонния разговор, са просто фантастични.