— Не беше изведнъж. Аз отдавна се привързвам към тебе.
— Така ли?
— От няколко месеца, така или иначе.
— Не съм го осъзнавала.
— Дълго, дълго, бавно привързване.
— Защо не съм разбрала?
— Разбирала си. Подсъзнателно.
— Може би.
— Аз се чудя само, защо така упорито се съпротивляваше.
Тя не отговори.
— Смятах, че може би си ме намирала за отблъскващ.
— Намирам те за неотразим.
— Тогава защо се противеше?
— Това ме плаши.
— Какво те плаши?
— Това. Да имам някого. Да обичам някого.
— А какво те плаши?
— Възможността, че може да го изгубя.
— Но това е глупаво.
— Не е.
— Трябва да поемеш риска, че може да изгубиш нещо…
— Знам.
— … защото иначе то няма и да започне.
— Може би така е най-добре.
— Да не започва изобщо?
— Да.
— С тази философия животът ти би бил ужасно самотен.
— Това още ме плаши.
— Няма да изгубим това, Ребека.
— Нищо не е вечно.
— Това едва ли е най-оптимистичната мисъл.
— Но наистина е така.
— Ако други мъже са те наранявали…
— Не е това.
— Какво е тогава?
Тя отклони въпроса:
— Целуни ме.
Той я целуна. И пак, и пак. Не бяха страстни целувки. Нежни. Сладки.
След малко той се обади:
— Обичам те.
— Не го казвай.
— Аз не само го казвам. Мисля го.
— Просто не го казвай.
— Не съм човек, който говори неща, които не мисли.
— Знам.
— И не ги казвам преди да съм сигурен.
Тя не пожела да го погледне.
— Сигурен съм, Ребека. Обичам те.
— Помолих те да не го казваш.
— Не съм поискал да го чуя от тебе.
Тя прехапа устна.
— И не искам да те обвързвам — продължи той.
— Джак…
— Кажи ми само, че не ме мразиш.
— Ще спреш ли…
— Би ли казала просто, че не ме мразиш?
— Не те мразя — въздъхна тя.
— Просто ми кажи, че не съм ти отвратителен — усмихна се той.
— Не си ми много отвратителен.
— Просто ми кажи, че малко ме харесваш.
— Харесвам те малко.
— Може би повече от малко.
— Може би повече от малко.
— Добре. С това мога да живея засега.
— Хубаво.
— Междувременно аз обичам тебе.
— По дяволите, Джак.
Тя се отдръпна от него и издърпа чаршафа си чак до брадичката.
— Не бъди хладна към мене, Ребека.
— Не съм хладна.
— Не се дръж с мене като днес.
Тя срещна погледа му.
— Мислех, че изобщо съжаляваш за онова, което се случи снощи — не спираше той.
Тя поклати глава — не.
— Държанието ти днес ме нарани. Мислех, че си отвратена от мене, от себе си, от това, което направихме.
— Не. Никога.
— Сега го знам, но ето че се дърпаш отново, държиш ме на една ръка разстояние. Какво има?
Тя захапа палец. Като момиченце.
— Ребека?
— Не знам как да го кажа. Не знам как да обясня. Никога преди не е било нужно, да го изказвам с думи пред друг.
— Аз съм добър слушател.
— Трябва ми малко време да си помисля.
— Помисли си.
— Съвсем за малко. Няколко минути.
— Колкото искаш.
Тя се загледа замислено в тавана.
Той се пъхна под чаршафа при нея и дръпна одеялото над двама им.
Полежаха за малко мълчаливи.
Отвън вятърът изпълняваше серенада от два тона.
— Баща ми умря, когато бях на шест години — обади се тя.
— Съжалявам. Това е ужасно. Ти тогава изобщо не си имала възможност да го опознаеш.
— Така е. И все пак, колкото и да е странно, и сега понякога така ми липсва, след всичките години, въпреки че не съм го познавала наистина. Все пак ми липсва.
Джак си помисли за своя малък Дейви, който нямаше и шест годинки, когато майка му умря.
Внимателно притисна ръката на Ребека.
— Но това, че баща ми умря, когато бях на шест години — донякъде това не беше най-лошото. Най-лошото беше, че го видях как умира. Тогава бях там.
— Боже! Как… как се случи?
— Ами… той и мама имаха малка закусвалня. Четири масички. Главно храна за вкъщи. Сандвичи, картофена салата, макарони, няколко вида десерт. Трудно е да направиш удар в този бизнес, ако не разполагаш с две неща още от началото — достатъчно начален капитал, с който да изкараш първите две години, докато се утвърдиш, и подходящ квартал с много пешеходци или чиновници някъде наблизо. Но родителите ми бяха бедни. Капиталът им беше твърде скромен. Не можеха да плащат високия наем за хубаво място, така че започнаха от по-лошо и се местеха, когато можеха да си го позволят — три пъти за три години, всеки път на малко по-добро място. Работеха много, толкова много… Баща ми работеше и допълнително като пазач, късно нощем, след като затвореха закусвалнята — почти до сутринта. После си идваше вкъщи, спеше четири-пет часа и отиваше да отвори закусвалнята преди обед. Мама приготвяше повечето от храната, която се сервираше, а стоеше и на щанда; освен това работеше и като чистачка при няколко семейства — за някой долар в повече. Накрая работата в заведението потръгна. Татко можеше да остави работата си като пазач, а мама престана да чисти. Всъщност бизнесът започна така да нараства, че те вече мислеха да наемат и първия си работник — само двамата не успяваха да се справят с всичко. Бъдещето изглеждаше отлично. Тогава… един следобед… в малко посещаваните часове между обеда и вечерята, когато мама беше по покупки и аз бях сама в закусвалнята с баща си… един тип нахлу… с пистолет…