— О, по дяволите — изстена Джак. Той знаеше останалото. Беше го виждал и преди, много пъти. Мъртви собственици на магазини, прострени в локва собствена кръв, до изпразнените си каси.
— В този мръсник имаше нещо странно — продължи Ребека. — Макар че бях само на шест години, разбрах, че нещо не е наред с него още щом влезе. Затова отидох в кухнята и го огледах през завесите. Не го свърташе на едно място… беше блед… с кръгове около очите…
— Наркоман?
— Така се оказа после, да. Ако и сега затворя очи, мога да видя бледото му лице, тика на устата му. Ужасното е… че го виждам по-ясно, отколкото виждам лицето на баща си. Онези ужасни очи.
Тя потрепера.
— Няма нужда да продължаваш — намеси се Джак.
— Напротив. Трябва. Искам да ти кажа. За да можеш да разбереш защо… защо съм такава за някои неща.
— Добре. Щом си сигурна…
— Сигурна съм.
— После… баща ти е отказал да даде парите не оня кучи син или какво?
— Не. Татко му даде парите. Всичките.
— И изобщо не се е съпротивлявал?
— Никак.
— Но съгласието му не е помогнало.
— Не. На наркомана му имаше нещо, сигурно е бил в криза. Нуждата му беше като нещо противно, лазещо в главата му, предполагам, и това го правеше раздразнителен, зъл и луд към целия свят. Знаеш ги какви стават. Така че, според мен, е искал да убие някого повече, отколкото са му трябвали парите. И той… просто… дръпна спусъка.
Джак я прегърна и я притегли към себе си.
— Два изстрела — добави тя. — После мръсникът избяга. Само един от куршумите бе засегнал баща ми. Но… го уцели… в лицето.
— Боже! — Джак си мислеше за шестгодишната Ребека в кухнята на закусвалнята, която наднича през завесите и гледа простреляното лице на баща си.
— Беше калибър 45.
Джак се намръщи, помисли си колко мощен е този пистолет.
— Патрони дум-дум — допълни Ребека.
— О, Боже.
— Татко изобщо нямаше шанс при изстрел от упор.
— Не се измъчвай с…
— Отнесе главата му.
— Стига си мислила за това.
— Мозък…
— Изкарай го от съзнанието си.
— … парченца череп…
— Било е преди много време.
— … цялата стена в кръв…
— Шшт сега. Шшт.
— Има и още за разказване.
— Не трябва да го изливаш всичко наведнъж.
— Искам да разбереш.
— Има време. Аз съм тук. Ще почакам. Има време.
8
В ламаринената барака Лавел се бе навел над ямата. С две церемониални ножици с малахитени дръжки той отряза и двата края на кордата едновременно.
Снимките на Пени и Дейви Досън паднаха в дупката и изчезнаха сред трептящите, оранжеви отблясъци.
Остър, нечовешки вик долетя от дълбините й.
— Убий ги — заповяда Лавел.
9
Още в леглото на Ребека. Още ръка за ръка.
— Полицията разполагаше само с моето описание за издирването — продължи тя.
— Шестгодишното дете не е най-надеждният свидетел.
— Работиха много сериозно, опитваха се да се доберат до всяка възможна улика за мръсника, който бе застрелял баща ми. Наистина работиха добре.
— И хванаха ли го изобщо?
— Да. Но много късно. Прекалено късно.
— Какво искаш да кажеш?
— Виж, той прибра двеста долара от обира на закусвалнята.
— Ей?
— Това беше преди двайсет и две години.
— Така.
— Двеста долара тогава бяха много повече пари. Не бяха богатство. Но много повече отколкото сега.
— Все още не виждам накъде биеш.
— За него това е било лесна печалба.
— Не кой знае колко. Убил е човек.
— Но не беше нужно. Той е искал да убие някого този ден.
— Добре. Ясно. С извъртяното си съзнание е решил, че е лесно.
— Минаха шест месеца…
— И ченгетата изобщо не са го усетили, нали?
— Да. Така че на мръсника всичко му се е струвало все по-лесно и по-лесно.
На Джак чак му прилоша от ужас. Стомахът му се преобърна:
— Не искаш да кажеш…
— Да.
— Той се е върнал.
— С пистолет. Със същия пистолет.
— Трябва да е бил откачен!