— Всички наркомани са откачени.
Джак зачака. Не искаше да чуе останалото, но знаеше, че тя ще му каже; трябваше да му каже. Чувстваше се длъжна да му каже.
— Майка ми беше на касата — въздъхна тя.
— Не — тихо се намеси той, сякаш възражението му щеше да промени трагичната история на семейството й.
— Той я надупчи.
— Ребека…
— Изстреля пет куршума в нея.
— Ти… не си видяла и това?
— Не. Този ден не бях в закусвалнята.
— Слава Богу.
— Този път го хванаха.
— Много късно за тебе.
— Прекалено късно. Но тогава разбрах каква искам да стана, като порасна. Исках да стана ченге, така че да спирам типове като оня наркоман, да не им позволявам да убиват майките и бащите на други момиченца и момченца. Тогава още нямаше много жени полицаи — истински ченгета, а не секретарки в участъците или радиооператорки. Нямаше от кого да се уча. Но знаех, че някой ден ще успея. Бях решила твърдо. Докато растях, не съм си мислила нито веднъж, че може да стана нещо друго освен ченге. Дори и през ум не ми е минавало да се женя, да имам деца, да съм майка, защото знаех, че някой само трябва да дойде и да застреля съпруга ми, да ми отнеме децата или да откъсне мене от тях. Тогава какъв е смисълът? Щях да бъда ченге. Нищо друго. Ченге. И това станах. Мисля, че се чувствах виновна за смъртта на баща си. Вярвах, че сигурно съм могла да направя нещо тогава и да го спася. И знам, че се чувствах виновна за смъртта на майка си. Мразех себе си, че не съм дала на полицията по-добро описание на човека, който застреля баща ми, мразех се, че съм се оказала тъпа и ненужна, защото ако им бях помогнала повече, биха го хванали преди да убие мама. Като ченге, което спира други типове като оня наркоман, можех да изкупя вината си. Може би това е аматьорско отношение. Но не чак толкова. Сигурна съм обаче, че то представлява част от мотивировката за работата ми.
— Но няма никакво основание да изпитваш вина — увери я Джак. — Направила си каквото си могла. Била си само шестгодишна!
— Знам. Разбирам го. Но все още изпитвам чувство за вина. Понякога много остро. Предполагам, че то ще си остане, ще избледнява с годините, но никога няма да изчезне напълно.
Джак накрая започна да разбира Ребека Чандлър — защо беше такава. Дори му стана ясно защо хладилникът е така претъпкан — след детството, изпълнено с толкова неприятни изненади, неочаквани удари и безпокойство, добрият запас от продукти беше един от начините й да спечели малко сигурност, да се усети в безопасност. Разбирането увеличи уважението му към нея и вече сериозните му чувства. Тя беше много специална жена.
Имаше чувството, че тази нощ е една от най-важните в живота му. Дългата самота след смъртта на Линда накрая се приближаваше към края си. Тук, с Ребека, можеше да започне отново. Едно хубаво начало. Малцина сполучваха да открият две добри жени и получаваха два пъти възможността да бъдат щастливи в живота си. Вървеше му и той го разбираше, а това го караше да се чувства изпълнен със сили. Въпреки деня, изпълнен с кръв, обезобразени трупове и заплахи за смъртоносна разправа, той предусещаше златно бъдеще за двамата. В края на краищата всичко щеше да се подреди добре. Нищо не можеше да тръгне зле. Нищо не можеше да тръгне зле.
10
— Убий ги, убий ги — заповяда Лавел.
Гласът му отекна в ямата, проехтя като отправен в дълбок тунел.
Неясният, пулсиращ, повдигащ се, аморфен под на ямата изведнъж стана по-деен. Той забълбука, развълнува се, преобърна се. В стопеното вещество, подобно на лава — което би могло да е на разстояние една ръка или пък на десетки километри надолу — нещо започна да се оформя.
Нещо чудовищно.
11
— Когато са убили майка ти, ти си била само…
— На седем години. Навърших ги месец преди да умре.
— Кой те отгледа след това?
— Отидох да живея при родителите на майка си.
— Там добре ли беше.
— Те ме обичаха. Така че беше добре известно време.
— Само известно време?
— Дядо ми умря.
— Още една смърт?
— Винаги има още една.
— Как?
— Рак. Вече бях виждала внезапна смърт. Беше ми време да се запозная и с по-бавната.
— Колко бавна?
— Той се предаде две години, след като бяха поставили диагнозата. Изтля — отслабна трийсет килограма преди края, загуби цялата си коса от радиевите процедури. Видът и действията му бяха напълно променени през последните няколко седмици. Беше ужасна картина.
— Ти на колко години беше, когато той умря?
— На единайсет и половина.
— И тогава останахте само ти и баба ти.
— Няколко години. Тя умря, когато навърших петнайсет години. Сърцето. Не беше съвсем внезапно. Но не и особено бавно. След това бях поставена под съдебна опека. Прекарах следващите три години, докато навърших осемнайсет, в домовете на различни настойници. Всичко четири. Така и не се сближих с някой от настойниците си — не си го позволявах. Непрекъснато настоявах за смяна. Защото вече, макар и толкова млада, разбирах, че да обичаш хората, да зависиш от тях, да имаш нужда от тях е просто много опасно. Любовта е просто предпоставка за повече страдания. Тя е килимчето, което измъкват изпод краката ти, тъкмо когато си решил, че всичко ще бъде наред. Ние всички сме така преходни. Така уязвими. А животът е толкова непредсказуем.