— Но това не бива да бъде основание да държиш да вършиш всичко сам — възрази Джак. — Не виждаш ли, че всъщност точно това е причината да имаме нужда от хора, които да обичаме, хора, с които да споделим живота си, пред които да разкрием сърцата и умовете си, хора, на които да, се облегнем, които да ценим, които да зависят от нас, когато на тях им е нужно да знаят, че не са сами. Да обичаш приятелите и семейството си, да знаеш, че те обичат теб — ето какво ни предпазва от мисълта за празнотата, която очаква всички ни. Като обичаме и като разрешаваме да ни обичат, ние влагаме значение и стойност в живота си; затова не сме просто още една разновидност в животинското царство която се е вкопчила в надеждата за оцеляване. Чрез любовта, поне за малко, можем да забравим омразния мрак където свършва всичко.
Задъха се и се учуди от думите си, сам се изненада, че е мислил всичко това. Тя плъзна ръка по гърдите му и го притисна:
— Прав си. С част от себе си съм сигурна, че говориш истината.
— Хубаво.
— Но у мене има и друга част, която се бои и не ми позволява да обичам или да бъда обичана, никога вече. Частта, която не може да си позволи да загуби всичко пак. Частта, за която самотата е за предпочитане пред толкова загуба и болка.
— Но аз точно за това говоря. Отдадената или приетата любов никога не е загубена. — Той я прегърна. — След като си обичал някого веднъж, любовта остава, дори и след като другия го няма. Любовта е единственото, което остава. Планините се рушат, изграждат се отново, пак се повалят след милиони и милиони години. Моретата изсъхват. Пустините отстъпват пред нови морета. Времето раздробява всяка сграда, построена от човека. Доказва се, че гениалните хрумвания са погрешни и те рухват също като храмовете и замъците. Но любовта е сила, енергия, мощ. С риска да прозвучи банално твърдя, че любовта е като слънчев лъч, пътуващ цяла вечност през пространството, все по-навътре и по-навътре в безкрайността; като този лъч светлина тя никога не изчезва. Любовта е трайна. Тя е спойката във вселената, както енергията е спойка за молекулата, както е спойка и гравитацията. Без кохезията в молекулата, без гравитацията, без любов — идва хаосът. Ние съществуваме, за да обичаме и за да бъдем обичани, защото любовта за мене е единственото нещо, което носи ред, смисъл и светлина в живота ни. Трябва да е вярно. Защото ако не е, за какво служим ние? Защото ако не е вярно — Бог да ни е на помощ.
Останаха така докоснати минути наред, без да говорят. Джак бе изтощен от пороя думи и чувства, който се бе отприщил от него, почти без негово желание.
Той отчаяно желаеше Ребека да бъде редом с него до края на живота му. Мисълта, че би я загубил го ужасяваше. Не каза нищо повече. Тя трябваше да реши. След доста време тя промълви:
— За първи път от цяла вечност не се страхувам от любовта и загубата; страхувам се повече от пълната липса на обич.
Сърцето на Джак се отпусна.
— Не ме оставяй вече на студа — помоли я той.
— Няма да ми е лесно да се науча да бъда открита.
— Можеш да го направиш.
— Сигурна съм, че понякога ще се плъзгам назад, от време на време ще се отдръпвам от теб. Трябва да си търпелив с мене.
— Мога да бъда търпелив.
— Боже, на мене ли го казваш! Ти си най-вбесяващо търпеливият човек, когото познавам.
— Вбесяващо?
— Имало е случаи, по време на работа, когато съм се държала невероятно зле и съм го знаела — не исках да е така, но изглежда не можех да се спра. Понякога ми се искаше ти да ми отговориш, да избухнеш. Но когато накрая ми отвръщаше, ти винаги беше така разумен, така спокоен, така дяволски търпелив.
— Ти ме изкарваш почти светец.
— Е, ти си добър човек, Джак Досън. Мил човек. Дяволски мил човек.
— Знам, разбира се, на тебе ти изглеждам съвършен — с ирония към себе си подхвърли той. — Но ако щеш вярвай, дори аз, идеалният, дори аз имам някои недостатъци.
— Не може да бъде! — направи се на изумена тя.
— Така е.
— Посочи един.
— Наистина обичам да слушам Бари Манилоу.