Отвори вратата си и бързо излезе. Арктическият вятър го удари със силата на парен чук. Наведе глава и заобиколи колата, като едва виждаше пред себе си от снежните кристали които вятърът вдигаше от земята и запращаше в лицето
Когато се изкачи по стълбите и влезе във фоайето през стъклената врата, Ребека вече бе там. Показваше значката и удостоверението си на уплашения портиер:
— Полиция.
Беше едър човек на петдесетина години с бяла като снега отвън коса. Седеше на малко бюро до двата асансьора и пиеше кафе. Трябва да е бил дневна смяна, който сега замества редовния човек от нощната (или да е съвсем нов), защото Джак никога не го бе виждал във вечерите, когато бе идвал да прибере децата.
— Какво има? — попита портиерът. — Случило ли се е нещо?
В сграда като тази хората не са свикнали нещо да не е наред — беше първокласна във всяко отношение и само възможността за нещо извънредно накара портиера да пребледнее и лицето му стана почти като косата.
Джак натисна бутона на асансьора и съобщи:
— Отиваме в апартамента на Джеймисънови. Единайсетият етаж.
— Знам на кой етаж са. — Портиерът бе така смутен, че се блъсна в бюрото, като се изправяше, и едва не събори кафето си. — Но защо…
Автоматичната врата на един от асансьорите се отвори. Джак и Ребека влязоха. Джак подвикна на портиера:
— Донесете ни и служебния ключ за там. Моля се на Бога Да не ни трябва.
Защото ако ни трябва, помисли си, това ще значи, че никой не е останал жив в апартамента, за да ни пусне.
Вратата се затвори. Асансьорът тръгна.
Джак посегна под палтото си и извади пистолета. Ребека също извади своя.
Таблото над вратата показа, че са стигнали до третия етаж.
— Пистолетите не са могли да помогнат на Доминик Карамаза — разтреперано промълви Джак, като гледаше своя Смит и Уесън.
Четвърти етаж.
— Така или иначе няма да ни трябват пистолети — забеляза Ребека. — Стигнахме тук преди Лавел. Знам, че е така.
Но увереността бе изчезнала от гласа й.
Джак знаеше защо. Пътуването от нейния апартамент до тук им бе отнело цяла вечност. Изглеждаше все по-малко вероятно да са дошли навреме.
Шести етаж.
— Защо асансьорите в тая сграда са толкова идиотски бавни? — възмути се Джак.
Седми етаж.
Осми.
Девети.
— Движи се, по дяволите! — заповяда той на асансьора, като че ли той би го послушал.
Десети етаж.
Единайсети.
Накрая вратите се отвориха и Джак мина през тях.
Ребека вървеше наблизо.
Единайсетият етаж бе тих и изглеждаше така обикновен, че Джак се изкуши да изпита надежда.
Моля те, Боже, моля те.
На етажа имаше седем апартамента. Джеймисънови живееха в един от предните два.
Джак отиде до вратата им и застана до нея. Лявата му ръка бе свита и прибрана отстрани, а дясната, с пистолета, бе близо до лицето му, със засега насочено право към тавана дуло, което обаче можеше за секунда да се спусне.
Ребека застана от другата страна, право срещу него, в подобна поза.
Нека бъдат живи. Моля те. Моля те.
Срещна погледа на Ребека. Тя му кимна. Бяха готови.
Джак почука на вратата.
7
В пълната със сенки стая Лавел дишаше забързано и тежко на леглото. Всъщност пуфтеше като животно.
Ръцете му бяха сгънати отстрани, пръстите извити и стегнати, като орлови нокти. Повечето време ръцете му бяха неподвижни, но сегиз-тогиз се размахваха буйно, като нанасяха удари във въздуха или се забиваха силно в чаршафите.
Трепереше почти постоянно. От време на време се мяташе и свиваше като поразен от електричество; при тези случаи цялото му тяло се вдигаше над леглото, после тежко падаше и пружините на матрака сърдито скърцаха.
Изпаднал в дълбок транс, той изобщо не усещаше спазмите.
Беше се взрял право нагоре, с широко отворени очи, почти без да мига, но не виждаше тавана или нещо друго наоколо. Пред него имаше други неща, в друга част на града, където зрението му бе пленено от жадна глутница малки убийци, с които бе установил психически контакт.
Съскаше.
Ръмжеше.
Скърцаше зъби.
Хвърляше се, скачаше, въртеше се.
После лежеше тихо и неподвижно.
След това заби нокти в чаршафите.
Съскаше така силно, че запращаше плюнки в мрака около себе си.
Краката му изведнъж бяха обладани. Заудря ожесточено с пети по матрака.
Ръмжеше откъм гръкляна си.
За малко полежа тихо.
После задиша тежко. Подсмръкна. Отново изсъска.
Подуши момичето. Пени Досън. Имаше чудесен мирис Сладка. Млада. Свежа. Нежна. Искаше я.