Ново тупване в стената.
Още съскане и приглушено ръмжене.
Джак усети, че вратът му настръхва.
После — колкото и невероятно да е — от шахтата долетя глас Беше дрезгав, пукащ, изцяло нечовешки глас, изпълнен със заплаха: „Пени? Дейви? Пени?“
Фей извика и отстъпи няколко крачки.
Дори Кийт, който беше едър и доста суров мъж, побледня и се отмести от решетката:
— Какво, по дяволите, беше това?
Джак се обърна към Фей:
— Къде са палтата и ботушите на децата? Ръкавиците им?
— Хм… във… в кухнята. Сссушат се.
— Донеси ги.
Фей кимна, но не помръдна. Джак сложи ръка на рамото й:
— Вземи им палтата, ботушите и ръкавиците и ела при входната врата.
Тя не можеше да откъсне очи от решетката.
— Фей! Побързай! — разтърси я той.
Тя скочи, като че ли я беше зашлевил, обърна се и избяга от спалнята.
Пени бе почти облечена и се държеше учудващо добре — беше уплашена, но се владееше. Дейви седеше на ръба на леглото, опитваше се да не плаче, но все пак плачеше; погледна с разкаян вид към Пени, прехапа устни и се опита да последва примера й; краката му се люлееха от леглото и Ребека набързо завързваше обувките му.
— „Дейви? Пени?“ — долетя от решетката.
— Джак, за Бога, какво става тук? — разпери ръце Кийт.
Без да си прави труда да отговаря, тъй като в момента нямаше нито време, нито търпение за въпроси и отговори, Джак насочи фенерчето отново към решетката и съзря някакво движение в шахтата. Там имаше нещо сребристо — светеше и трептеше като разпален до бяло огън, после примигна и изчезна. На негово място се появи нещо тъмно, помести се, поблъска за малко решетката, като че ли се опитваше с всички сили да я махне, после се отдръпна, като не можа да я помести. Джак не успя да види достатъчно, за да си представи как изглежда съществото.
— Джак. Винтът на решетката — посочи Кийт.
Джак вече го бе видял. Винтът се въртеше и бавно излизаше от края на решетката. Съществото от шахтата въртеше винта, отвиваше го от вътрешната страна на рамката, за която конструкцията бе закрепена. Нещото мърмореше, съскаше и ръмжеше тихо, докато работеше.
— Да вървим. — Джак с мъка запази спокоен гласа си. — Хайде, хайде. Да се махаме оттук веднага.
Винтът излезе от нареза. Решетката увисна надолу и освободи отвора на шахтата, като увисна на другия винт.
Ребека избута децата към вратата.
Някакъв кошмар изпълзя от шахтата. Той увисна на стената в пълно противоречие със законите на гравитацията, като че ли на краката си имаше вакуумни пластинки, макар че не изглеждаше съоръжен с нищо подобно.
— Господи — стъписа се Кийт.
Джак потръпна от мисълта, че противното зверче би могло да докосне Дейви или Пени.
Съществото беше с големината на плъх. Поне по форма тялото му доста приличаше на плъх — продълговато, източено в хълбоците, с ханш и рамене, които бяха големи и мускулести за общите му размери. Но тук приликите с плъх приключваха и започваше кошмарът. Това нещо нямаше косми. Хлъзгавата му кожа бе на тъмни, сиво-зелено-жълти точки и приличаше повече на лигава гъба отколкото на плът. Опашката изобщо не беше като на плъховете — беше дълга над двайсет сантиметра, а ширината в основата й беше два-три сантиметра, бе насечена като опашката на скорпион, извисяваше се и се къдреше във въздуха над задницата на звяра пак като опашка на скорпион, макар че в края й нямаше жило. Стъпалата на краката му бяха съвсем различни от краката на плъх. Бяха прекалено големи за ръста на животното; дългите пръсти бяха разтроени и чепати, с несъразмерно големи за краката закривени нокти; остра като бръснач шпора стърчеше от всяка пета. Главата по вид и форма беше по-ужасна и от краката — издигаше се върху плосък череп с множество неестествено остри ъгли, ненужни изпъкналости и вдлъбнатини, сякаш бе изработена от неопитен скулптор. Муцуната бе дълга и заострена — странна кръстоска между муцуна на вълк и на крокодил. Малкото чудовище отвори уста и изсъска, като откри множество заострени зъби, разхвърляни в различни посоки по протежение на челюстите му. Учудващо дълъг черен език, блестящ като парче суров дроб, се плъзна от устата му; раздвоеният му край се развяваше непрекъснато.
Но очите на нещото се видяха най-страшни на Джак. Не приличаха изобщо на очи — нямаха зеници и ириси и някаква различима твърда част. Бяха просто празни дупки в зле оформения череп на съществото, груби дупки, от които се излъчваше остра, студена, ярка светлина. Силният блясък изглежда идваше от някакъв огън в изродения череп на самия звяр. Което просто не можеше да бъде. И все пак беше така. А нещото не беше сляпо, както би могло да се очаква; явно можеше да вижда, защото огнените му „очи“ се бяха заковали върху Джак и той усещаше демоничния им взор както би усетил забит в корема си нож. Това беше другото нещо, което го тревожеше, най-лошата страна на тези луди очи — мъртвешки студеното, пламтящо от омраза, изпепеляващо чувство, което ти внушаваха, ако се осмелиш да ги погледнеш. Загледан в очите на нещото, Джак се почувства и физически и духовно болен.