Не сигурен. Само по-сигурен.
Пени му разказа съвсем сбито за собствените си контакти с духовете.
Когато момичето завърши, Ребека погледна към Джак:
— Той ги е държал под око значи. Винаги е знаел къде да ги намери, когато дойде времето.
Джак се обърна към Пени:
— Боже мой, малката ми, защо не ме събуди снощи, когато нещото е било в стаята ви?
— Не го видях наистина…
— Но си го чула.
— Само това.
— И бухалката за бейзбол…
— Освен това — продължи Пени с изненадващо странно притеснение, като отбягваше погледа му — ме беше страх да не си помислиш, че пак… съм… полудяла.
— А? Пак? — Джак примигна. — Какво, за Бога, искащ да кажеш — пак?
— Е… нали знаеш… след като мама умря… как бях тогава… когато имах… неприятности.
— Но ти не беше луда. Имаше нужда само от малко консултации, това е всичко, мила моя.
— Така го наричахте всички — едва чуто промълви момичето. — Консултант.
— Да. Доктор Ханаби.
— Леля Фей, чичо Кийт, всички го наричаха консултант. И понякога лекар.
— Той беше точно това. Трябваше да те посъветва как да преодолееш скръбта по майка ти.
Момичето поклати глава — не:
— Един ден, докато го чаках в кабинета му… и той не дойде, за да почнем разговора веднага… започнах да чета дипломите му от колежа в рамките по стените.
— И?
— Открих, че е психиатър — явно смутена обясни Пени. — Психиатрите лекуват лудите хора. И тогава разбрах, че съм малко… луда.
Учуден и поразен от мисълта, че това недоразумение би могло да продължи още дълго, Джак възкликна:
— Не, не, не. Мила моя, ти всичко си объркала!
Ребека се намеси:
— Пени, в повечето случаи психиатрите се занимават с обикновените хора и обикновените им проблеми. Проблеми, каквито всички ние имаме в един или друг момент от живота си. Това са главно емоционални проблеми. Такива са били и твоите. Емоционални проблеми.
Пени я погледна срамежливо и се намръщи. Явно й се искаше да повярва.
— Занимават се, разбира се, и с някои психически проблеми — продължи Ребека. — Но в кабинетите им, сред постоянните им пациенти, рядко може да се види някой наистина, наистина луд. Истински лудите хора са в болници или живеят постоянно в специални заведения.
— Разбира се. — Джак взе ръцете на Пени и ги задържа. Бяха малки, нежни ръце. Деликатността им и уязвимостта на единайсетгодишното момиченце, което се мислеше за пораснало — всичко това разтърси сърцето му. — Мила моя, никога не си била луда. Нито пък си се доближавала до лудостта. Колко ужасно е, че си се тревожила за това през цялото време.
Момичето премести погледа си към Ребека, после го върна към Джак:
— Сериозно ли говориш? Сериозно ли много обикновени, нормални хора ходят при психиатрите?
— Абсолютно — кимна той. — Скъпа, животът ти не беше лесен — майка ти умря така млада и аз самият бях така съсипан, че не ти помогнах особено много да го преодолееш. Сигурно… мисля, че е трябвало да ти обърна повече внимание. Но се чувствах така зле, така безпомощен и загубен, толкова се съжалявах, че просто не можах да помогна и на двама ни — на тебе и на себе си. Затова те изпратих при доктор Ханаби, когато нещо започна да те мъчи. А не защото беше луда. Нужен ти беше човек, с когото да си поговориш, без той да започне да плаче за майка ти, веднага щом ти се разплачеш за нея. Разбираш ли?
— Да. — В очите на Пени блестяха сълзи.
— Сигурна ли си?
— Да. Наистина, татко. Сега ми е ясно.
— Така че трябваше да дойдеш при мене снощи, когато нещото е било в стаята ти. Особено след като е пробило бейзболната бухалка. Не бих си помислил, че си луда.
— Нито пък аз — обади се Дейви. Аз никога-никога не съм си мислил, че си луда, Пени. Ти си сигурно най-малко лудият човек, когото познавам.
Пени захихика, Джак и Ребека не можаха да сдържат усмивките си, само Дейви не виждаше какво е толкова смешно.
Джак много силно прегърна дъщеря си. Целуна я по лицето и по косата:
— Обичам те, фъстъче.
После прегърна Дейви, увери го, че и него обича. Тогава с нежелание погледна отново часовника си. Десет и двайсет и четири.
Откакто бяха влезли в тухлената сграда и се бяха скрили под голямата стълба, бяха изминали десет минути.
— Изглежда не са ни последвали — допусна Ребека.
— Да не бързаме толкова — предложи той. — Да почакаме още няколко минути.
Десет и двайсет и пет.
Десет и двайсет и шест.
Не му се искаше още да излезе навън и да огледа. Изчака още една минута.
Десет и двайсет и седем.
Накрая вече не можеше да отлага. Измъкна се изпод стълбите. Направи две крачки, сложи ръка на медната брава… и замръзна.