Бяха тук. Духовете.
Единият се беше закачил за стъклото в средата на вратата. Беше шейсетсантиметрово подобно на червей нещо с разчленено тяло и навярно двайсет и четири крака. В устата приличаше на риба — овална форма и зъби, разположени далече зад виещите се смучещи устни. Огнените му очи бяха насочени към Джак.
Той рязко отмести поглед от горещия бял взор, защото си спомни как очите на гущера почти го бяха хипнотизирали.
Зад подобното на червей нещо предното фоайе гъмжеше от други, различни дяволи, всичките дребни, но толкова невероятно зли и уродливи, че Джак се разтрепери и усети как стомахът му се преобръща. Имаше неща-гущери в различни размери и форми. Неща-паяци. Неща-плъхове. Два от човекоподобните зверове — единият с опашка, другият с нещо като петльов гребен по главата и през гърба си. Неща-кучета. Раковидни, като котки, змиевидни, като бръмбари, скорпиони и дракони, със зъби и нокти, с шипове, шпори и остри рога — неща. Може би двайсет. Не. Повече от двайсет. Поне трийсет. Пързаляха се и се влачеха по плочките на пода или пълзяха прилепени към стените, оотивните им езици непрекъснато се стрелваха и протягаха зъбите се триеха и скърцаха, очите светеха.
Удивен и отвратен, Джак дръпна ръка от медната брава. Обърна се към Ребека и децата:
— Открили са ни. Тук са. Хайде. Трябва да се махаме. Бързо. Преди да е станало късно.
Измъкнаха се изпод стълбите. Видяха нещото-червей на вратата и глутницата във фоайето зад него. Ребека и Пени се взираха в множеството адови изчадия, без да продумат, и двете вече нямаше защо, или не можеха, да пищят. Дейви бе единственият, който изписка. Притисна се към ръката на Джак.
— Трябва вече да са влезли в сградата. В стените — посочи Ребека.
Всички обърнаха глави към решетките на отоплението в коридора.
— Как ще излезем? — попита Пени.
Как наистина?
За миг никой не проговори.
Във фоайето други същества се бяха присъединили към нещото-червей върху стъклото на междинната врата.
— Дали има заден вход? — зачуди се Ребека.
— Сигурно — отвърна Джак. — Но ако има, тия неща ще ни чакат и там.
Нова пауза.
Мълчанието потискаше и плашеше — като натрупаната неизразходвана енергия в острието на заредена гилотина.
— Тогава сме в капан — заключи Пени.
Джак усети как сърцето му тупка. Това го свести.
Мисли.
— Татко, не ги оставяй да ме хванат, моля ти се не ги оставяй — отчаяно проплака Дейви.
Джак погледна към асансьора, който беше срещу стълбите. Зачуди се дали дяволите вече са отишли в асансьорната шахта. Дали вратите на асансьора нямаше изведнъж да се отворят и оттам да излезе вълна от съскаща, ръмжаща, щракаща смърт?
Мисли!
Грабна ръката на Дейви и тръгна към стълбите.
Ребека ги последва заедно с Пени и попита:
— Къде отиваш?
— Насам. Тръгнаха по стъпалата към втория етаж.
— Но ако са в стените, те ще бъдат из цялата сграда — обади се Пени.
— Бързо — беше единственият отговор на Джак. Той ги поведе по стъпалата с бързи крачки.
В апартамента на Карвър Хамптън над магазина му в Харлем бяха запалени всички лампи. Абажурите, лампите за четене, настолното осветление — всичко блестеше, нито една стая не бе оставена на сенките. В няколкото тъмни ъгъла, до които не достигаше светлина, бяха запалени свещи — много от тях стояха изправени в чинии, тигани и форми за кейкове.
Карвър седеше край прозореца на малката кухненска маса, силните му кафяви ръце бяха сключени около чаша уиски. Взираше се в падащия сняг и от време на време отпиваше от питието си.
Кухнята имаше неоново осветление. И над печката гореше крушка. Запалено бе и над умивалника. Близо до него на масата имаше кутийки кибрит и три кутии със свещи — да не би от бурята да спре токът.
Тази нощ мрак не трябваше да има.
Из града сновяха чудовищни неща.
Те се хранеха от мрака.
Макар че нощните пътници не бяха изпратени подир Карвър, той ги усещаше от бурните улици — дебнеха плячка, бяха гладни, излъчваха осезаемо зло, чистото и върховно зло на древните. Пуснатите сега из улиците същества имаха такова противно и неописуемо присъствие, че не можеха да останат незабелязани от човек със силата на Карвър. За човек, надарен със способността да открива нахлуването на извънземни сили, самото им съществуване бе непоносимо опъване на нервите, на душата. Приемаше, че са адските посланици на Лавел, заети със задачата брутално да унищожат фамилията Карамаза; доколкото той знаеше, в Ню Йорк нямаше друг бокор, който би съумял да привика такива същества от подземния свят.
Отпи от уискито си. Искаше да се напие като свиня. Но не беше голям пияч. Освен това точно тази нощ трябваше да бъде нащрек, да се владее напълно. Затова си позволи само няколко глътчици.