— И ш-ш-ще бъде т-т-топло в колата — добави Дейви.
Но единствените коли по улицата бяха спрените до бордюра, които не можеха да се достигнат заради снежната стена, натрупана от снегорините, която още не беше махната. А ако е имало изоставени коли в средата на улицата, те вече са били отнесени от аварийните служби.
Наоколо сега не се виждаха никакви работници. Нямаше и снегорини.
— Дори и да откриехме някъде тук кола, която не е затънала — замисли се Ребека, — едва ли на нея ще има ключове или пък вериги за сняг на гумите.
— Аз не говорех за тези коли — обясни Джак. — Но ако намерим телефонен автомат и се обадим до участъка, бихме могли да ги помолим да ни изпратят служебна кола.
— Онова там не е ли телефон? — Пени посочи от другата страна на широкия булевард.
— Снегът е толкова дебел, че не мога да бъда сигурен. — Джак се взираше натам. — Може да е телефон.
— Тогава да отидем да видим — предложи Ребека.
Още докато говореха, между две от стоманените прегради на решетката се подаде малка ръка с остри нокти.
Дейви я видя пръв, извика и отстъпи от издигащата се пара.
Ръка на дух.
И още една, която задраска по ботуша на Ребека. Тя я настъпи, видя светещите сребърно-бели очи в тъмнината под решетката и отскочи назад.
Появи се трета ръка и четвърта; Пени и Джак също се махнаха. Изведнъж цялата стоманена решетка издрънча в кръглия си улей, вдигна се в единия край и отново падна, но веднага се повдигна отново, този път три-четири сантиметра, подскочи и издрънча отново. Глутницата отдолу се опитваше да се измъкне от тунела.
Макар че решетката беше голяма и изключително тежка, Ребека бе сигурна, че съществата отдолу ще успеят да я разместят и ще се измъкнат от мрака и парата. Джак навярно мислеше същото, защото вдигна Дейви и побегна. Ребека хвана ръката на Пени и се завтече след него сред виелицата на улицата. Не се движеха обаче достатъчно бързо, изобщо не Се движеха както трябва. Никой не смееше да се обърне.
Пред тях, в далечната страна на отделното улично платно, един джип се показа от завоя — гумите му се въртяха съвсем леко в снега. Имаше отличителните знаци на градската служба по поддържане на улиците.
Джак, Ребека и децата се бяха насочили към центъра, а джипът отиваше в обратната посока. Джак забърза през булеварда, пресече разделителната полоса и се насочи към най-дясното платно, като се опитваше да стигне там преди джипа.
Ребека и Пени го последваха.
Ако шофьорът ги бе забелязал, това по нищо не пролича. Не забави ход. Ребека махаше силно с ръце, докато тичаше, а Пени викаше; Ребека също започна да вика, присъедини се и Джак — всички закрещяха като луди, зашото джипът беше единствената им надежда да се измъкнат.
7
На масата в ярко осветената кухня над „Рада“ Карвър Хамптън си нареди няколко пасианса. Надяваше се картите да му помогнат да откъсне мислите си от злото, което сега вилнееше в зимната нощ, да може чрез тях по-лесно преодолее чувството си за вина и срам, че не е направил нищо, за да спре злото, да не може то да прави каквото си иска в света. Но пасиансът не му помогна. Продължаваше да гледа през прозореца до масата, усещаше нещо неописуемо в мрака отвън. Вината му нарастваше вместо да отслабне; тя измъчваше съвестта му.
Той беше хунгон в края на краищата.
Имаше определени задължения.
Не можеше да отмине току-така това чудовищно зло.
По дяволите.
Опита се да гледа телевизия. „Куинси“. Джак Клъгман крещеше на глупавите си началници, бореше се за справедливостта, демонстрираше чувство за обществена отговорност, по-голямо от чувството на майка Тереза; иначе се държеше повече като супермен отколкото като съдебен медик. В „Династия“ група богаташи се държаха по най-разгулен и порочен начин, в стил Макиавели, и Карвър си зададе същия въпрос, който винаги му хрумваше, когато имаше нещастието да погледа за няколко минути „Династия“, „Далас“ или някоя от сродните с тях серии. Ако истинските богати хора в истинския свят са така обладани от мисълта за секс, отмъщение, удари в гърба и от дребната ревност, как който и да е от тях изобщо някога е имал времето и ума да забогатее. Изключи телевизора.
Той беше хунгон.
Имаше определени задължения.
Избра си една книга от библиотечката в хола — нов роман от Елмор Ленард, и макар че бе голям почитател на Ленард, макар че никой не пишеше така напрегнато като Ленард, сега не можа да се съсредоточи. Прочете две страници, не запомни нито една дума и върна книгата в библиотечката.
Той беше хунгон.
Върна се в кухнята, отиде до телефона. Поколеба се още с ръка върху него.
Погледна към прозореца. Потрепна, защото гигантската нощ изглеждаше така демонично жива.