— Но вие вече сте се разписали за коли и според правилата трябва да напишете доклади за повреда или за загубване преди да получите…
— Зарежи я тая идиотска бюрокрация — разсърди се Ребека. — Дай ни веднага колите, в тази минута, или Бог ми е свидетел, че ще ти отскубна смешните мустачки, ще отида до таблото с ключовете ти и сама ще си взема колите.
Ърни се вторачи в нея явно стреснат и от заплахата, и от яростта, с която беше изречена.
Точно в този миг Джак с радост видя как Ребека се превръща в заядлива и упорита амазонка.
— Действай! — заповяда тя и пристъпи към Ърни.
И Ърни се задейства. Бързо.
Докато чакаха край гишето на дежурния да им се докара първата кола, Пени продължаваше да оглежда един след пруг тъмните ъгли. Непрекъснато й се струваше, че вижда нешата да се движат в полумрака — една сянка се преливаше друга, имаше вълничка между две патрулни коли, нещо трептеше в тъмното пространство зад един полицейски фургон, използван при размирици; помръдващо зложелателно очертание в онзи тъмен ъгъл; напрегната гладна сянка, която се крие сред останалите сенки в другия ъгъл; движение по стълбите и друго движение зад асансьорите; нешо пробягваше страхливо по тъмния таван и…
Стига!
Въобразявам си, каза си тя. Ако тук гъмжеше от духове, вече щяха да са ни нападнали.
Дежурният се върна с поочукан син шевролет, по който нямаше отличителни знаци, но бе снабден с голяма антена заради полицейското радио. После бързо се върна да докара и втората кола.
Татко и Ребека провериха под седалките на първата, за да се уверят, че там не се крият духове.
Пени не искаше да се отделя от баща си, макар да знаеше, че разделянето е част от плана, макар да бе изслушала всички основания за необходимостта да се разделят и макар че времето за тръгване бе дошло. Тя и Дейви щяха да отидат с Ребека и през следващите няколко часа щяха да обикалят по централните булеварди, където снегорините работеха най-усилено и където рискуваха най-малко да забуксуват; не можеха да си позволят да заседнат, защото тогава ставаха уязвими — бяха в безопасност само когато се движат с колата, където духовете не можеха да ги обградят. Междувременно баща й щеше да отиде в Харлем и да се срещне с някакъв Карвър Хамптън, който навярно би му помогнал да открие Лавел. А после щеше да търси магьосника. Сигурен бе, че няма да изпадне в много опасно положение. Каза, че по причини, които и сам не разбира, магиите на Лавел са безсилни пред него. Твърдеше, че да се сложат белезниците на Лавел нямаше да е по-трудно от поставянето им на кой да е друг престъпник. И говореше сериозно. А Пени искаше да му вярва. Но дълбоко в сърцето си бе уверена, че няма да го види вече никога.
Въпреки това не плака много и не се притиска дълго към него; просто влезе в колата с Дейви и Ребека. Докато излизаха от гаража, тя се обърна още веднъж. Татко им махаше. После излязоха на улицата и завиха надясно. Отсега нататък, мислеше си Пени, можеше вече да го смята за мъртъв.
2
Джак пристигна в Харлем няколко минути след полунощ и спря пред „Рада“. Знаеше, че Хамптън живее над магазина си и си мислеше, че сигурно има отделен вход за апартамента. Затова заобиколи сградата и откри врата с уличен номер.
Целият втори етаж беше осветен. Лампи блестяха зад всеки прозорец.
Обърнат с гръб към брулещия вятър, Джак натисна копчето до вратата, но не остана доволен от краткото иззвъняване; задържа там палец и го натискаше така силно, че пръстът малко го заболя. Дори през затворената врата шумът от звънеца скоро започна да дразни. Вътре сигурно беше пет-шест пъти по-силен. Ако Хамптън погледнеше през шпионката и решеше да не отваря, след като види кой е, би било по-добре да има чифт много добри запушалки за уши. След пет минути щеше да получи главоболие. След десет минути звънът щеше да бъде като шиш за разбиване на лед, забит в ушите му. Ако това не помогнеше обаче, Джак възнамеряваше да ескалира атаката, така че се огледа наоколо за купчина тухли, празни шишета или други тежки изхвърлени предмети, които би могъл да запрати към прозорците на Хамптън. Не го беше грижа, че може да го обвинят в злоупотреба с власт, нито пък че може да загази и да го уволнят. Периодът на учтивите молби и възпитания спор беше отминал.
За негово учудване, след по-малко от половин минута вратата се отвори и там се изправи Карвър Хамптън, който изглеждаше още по-голям и по-страшен; не бе намръщен, както очакваше, а усмихнат, не му се сърдеше, а се радваше.
Преди Джак да успее да проговори, Хамптън започна:
— Значи сте добре! Слава Богу за това. Слава Богу. Влезте. Не мога да ви обясня колко се радвам, че ви виждам. Влезте, влезте. — Зад вратата имаше малка площадка, от която почваха стълбите. Джак влезе, а Хамптън не спираше: