— Точно така. Пайети, свързани в китка пера, малко пергаментово пликче, пълно с прах.
— Амулет — промърмори Хейуърд.
— Моля?
— Вуду амулети, използвани за отблъскване на злото. Или понякога — за привличането му.
— Моля те. Имаме си работа с психопат. Престъплението не можеше да бъде по-дезорганизирано и зле планирано. На лентата на охранителната камера онзи тип изглеждаше като дрогиран.
— Искаш ли мнението ми, Вини?
— Знаеш, че да.
— Изрови трупа на Фиъринг.
— В момента се работи по въпроса.
— Освен това ще е интересно да се види дали някои от последните статии на Смитбак са вбесили наскоро някого.
— Също се работи по въпроса. Изглежда всички статии на Смитбак са вбесявали хората. Имам списък с последните му задачи от издателя му в „Таймс“ и хората ми ги проследяват.
— Добре се справяш, Вини. Нека добавя само, че престъплението може да не е чак толкова „дезорганизирано“, колкото си мислиш — може да е било дори грижливо планирано и извършено.
— Не мисля така.
— Хей, без прибързани заключения.
— Съжалявам.
— И още нещо. — Хейуърд се поколеба. — Спомняш ли си, че ти казах, че преди да приема работата в митническата полиция съм работила в полицейското управление на Ню Орлиънс осемнайсет месеца?
— Разбира се.
— Пендъргаст е от Ню Орлиънс.
— Е?
Хейуърд отпи още една глътка вода.
— Преди минута ти казах, че Фиъринг или е мъртъв, или не е. Ами, в Нюорлиънското полицейско управление има хора, които биха казали друго. Например, че съществува трета възможност.
— Лора, само не ми казвай, че се връзваш на тези глупости за зомбита.
Хейуърд изяде половината от сандвича си и отмести чинията настрана.
— Преядох. Искаш ли малко?
— Няма нужда, благодаря. Не отговори на въпроса ми.
— Не се „връзвам“ на нищо. Просто поговори с Пендъргаст за това. Той знае много повече по тази тема, отколкото ти или аз някога ще знаем. Единственото, което ти казвам, е да не избързваш със заключенията. Това е една от грешките ти, Вини. И ти го знаеш.
Д’Агоста въздъхна: беше права, както обикновено. Той огледа ресторанта: подтичващите келнерки; похапващите на останалите маси хора, които четяха вестници, говореха по клетъчните си телефони или просто си бъбреха с приятелите и колегите, които ги придружаваха. Това му напомни за един друг път, когато се бяха хранили заедно с Лора, в друг ресторант. Всъщност, спомни си как за пръв път излязоха да пийнат по едно питие заедно. Тогава той преживяваше криза — и пак тогава бе осъзнал колко много го привлича тя. Двамата работеха добре заедно. Тя го предизвикваше — по хубав начин. Иронията на ситуацията беше болезнена: той беше спечелил на дисциплинарно изслушване, беше си запазил работата, но изглежда бе загубил Лора.
Прочисти гърлото си.
— Кажи нещо за повишението, което ще получиш.
— Още не са ме повишили.
— Хайде, хайде, подочух слуховете. Въпрос на чиста формалност е.
Тя отпи вода.
— Подготвя се екип за специални задачи. Едногодишен изпитателен срок. Няколко души от шефския състав ще бъдат избрани да разработват съвместно с кмета антитерористични мерки, проблеми с качеството на живот, такива работи. Важни обществени въпроси.
— Какви са изгледите?
— Изключително високи.
— Уау! Още едно перо в шапката ти. Почакай да видиш, само след няколко години ти ще си шефът.
Лора се усмихна.
— Няма такава опасност.
Д’Агоста се поколеба.
— Лора… Ти наистина ми липсваш.
Усмивката избледня.
— Ти на мен — също.
Погледна я през масата. Беше толкова красива, че сърцето го заболя: бледа кожа, коса толкова черна, че изглеждаше почти синя.
— Тогава защо да не опитаме отново? Да започнем отначало?
Известно време тя не отговори, след това поклати глава.
— Още не съм готова.
— Защо не?
— Вини, не са много хората, на които вярвам. Но на теб ти вярвах. А ти ме нарани.
— Знам, и съжалявам. Наистина съжалявам. Но ти обясних всичко. Нямах избор, сигурно сега разбираш.
— Разбира се, че си имал избор. Можеше да ми кажеш истината. Можеше да ми вярваш. Както аз ти вярвах.
Д’Агоста въздъхна.
— Виж… съжалявам.
В този миг се чу силно бръмчене, след което клетъчният му телефон започна да звъни. Когато той не реагира, Лора каза:
— Мисля, че трябва да отговориш.
— Но…
— Давай. Вдигни.
Д’Агоста бръкна в джоба си, извади телефона и го отвори.
— Да?
— Винсънт — чу се в слушалката провлаченият напевен южняшки глас. — В неподходящ момент ли те намирам?
Той преглътна.
— Не, не, няма такова нещо.
— Отлично. Имаме среща с един господин Клайн.
— Тръгвам веднага.
— Добре. И още нещо — имаш ли нещо против да дойдеш с мен утре сутринта?
— Къде?
— Мемориалът „Шепнещите дъбове“. Разрешението за ексхумация се получи. Отваряме гроба на Фиъринг утре по обяд.
13.
„Диджитал Върасити Инк.“ се помещаваше в един от гигантските офиси на стъклените кули по протежението на „Авеню ъв Америкас“. Д’Агоста и Пендъргаст се срещнаха в главното фоайе и след кратко спиране до охранителния пункт се насочиха към трийсет и седмия етаж.
— Носиш ли копие от писмото? — попита Пендъргаст.
Д’Агоста потупа джоба на сакото си.
— Разполагаш ли с нещо за произхода на Клайн, което аз трябва да знам?
— Всъщност, да. Нашият господин Лукас Клайн е израснал в бедно семейство на Авеню Джей в Бруклин, обикновено детство, отлични оценки, винаги последният избран за отбора, „приятно момче“. Завършил Нюйоркския университет, след което започнал работа като журналист — което, както изглежда, му е лежало на сърцето. Но не потръгнало добре: докопал се до сензационна новина — нечестно, по всяка вероятност, но кога ли пък журналистиката е била нещо честно — в резултат на което бил уволнен. Бездействал известно време, докато най-накрая станал компютърен програмист в една банка на Уол Стрийт. Очевидно имал талант за това: стартирал ДВИ няколко години по-късно и изглежда стигнал далеч. — Той погледна Д’Агоста. — Обмисляш ли заповед за претърсване?
— Мисля първо да видя как ще мине интервюто.
Вратите на асансьора се отвориха към елегантно обзаведено фоайе. Няколко дивана, тапицирани с черна кожа, бяха разположени върху старинни ярко боядисани вълнени килими. Пет-шест големи африкански скулптури — воини с внушителни шлемове, големи маски със зашеметяващо сложни мотиви — украсяваха мястото.
— Май ще излезе, че нашият господин Клайн е „стигнал повече от далеч“ — каза Д’Агоста като се огледа.
Те дадоха имената си на рецепционистката и седнаха. Д’Агоста измъкна един брой „Пийпъл“ и „Ентъртейнмънт Уикли“ сред купчината „Къмпютъруърлд“ и „Дейтабейз Джърнал“ и започна да прелиства. Изминаха пет минути, после десет. Тъкмо се накани да се изправи и да изрази досадата си, когато от бюрото на рецепционистката се чу звънец.
— Господин Клайн е готов да ви приеме — съобщи тя, като стана и ги покани да минат през една необозначена врата.
Влязоха в дълъг, осветен в мека светлина коридор, който завърши с друга врата. Рецепционистката ги въведе във външен офис; една красива секретарка седеше и пишеше на компютър. Тя ги погледна крадешком, преди да се върне към работата си. Имаше напрегнат, сплашен вид на бито куче.
Отвъд друга двойка врати бяха отворени към обширен ъглов офис. Двете стъклени стени предлагаха зашеметяващ изглед към Шесто авеню. Зад бюрото с четири персонални компютъра стоеше изправен около четиридесетгодишен мъж. Беше с гръб към тях и говореше по безжичен телефон със слушалки на двете уши, обърнат към прозорците.
Д’Агоста огледа офиса: още черни кожени дивани, още образци на племенно изкуство по стените: господин Клайн, изглежда, беше колекционер. В един красив стъклен шкаф се виждаха няколко прашни артефакта, глинени лули, закопчалки и огънати парчета желязо с етикет за произход от автентичното холандско селище Ню Амстердам. В няколкото шкафа, поместени в ниши, стояха книги по финанси и езици за компютърно програмиране, в рязък контраст с похотливите, леко нарушаващи реда, маски.