— Изминали сто години. През 1858 или 1859-та година една група пропаднали типове стигнали до Ню Йорк откъм юг. От регистрите по онова време се вижда, че това била доста разнородна сбирщина. В основата й стоял един харизматичен проповедник от Батон Руж, преподобният Мишъм Уокър, който бил събрал около себе си известен брой френски креоли занаятчии, избягвани от тяхната общност по причина, която не съм открил, заедно с няколко роби западни индианци. По пътя към тях се присъединили и други: кейджъни 14, някои португалски еретици и известен брой от обитателите на блатата, напуснали, според слуховете, Британия заради практикуване на паганизъм, друидизъм и магьосничество. Пътуването им от затънтения Юг до Ню Йорк било изпълнено с трудности. Където и да се опитали да се установят, местните се противопоставяли на религиозните им ритуали; те постоянно били принуждавани да се местят. За тях се носели отвратителни слухове: че крадели бебета, правели жертвоприношения с животни, съживявали умрели хора. Групата била потайна по характер; заплахите, които получавали, изглежда ги направили усамотени. Уокър и шайката му най-накрая намерили отдалечената постройка, която религиозните пилигрими изоставили в северния край на Манхатън един век по-рано и си я присвоили, като зазидали прозорците и укрепили стените. Говорело се за масови действия, които ще се предприемат срещу тях, но от това не излязло нищо, освен няколко странни сблъсъка, описани мъгляво от местната преса. С годините Вилата се изолирала все повече и повече.
Пендъргаст кимна бавно.
— А в последно време?
— Оплакванията за жертвоприношения на животни са продължили през годините. — Рен направи пауза, после по устните му се плъзна суха усмивка. — Изглежда, че са били… че са… безбрачна общност. Като шейкърите 15.
Веждите на Пендъргаст отскочиха нагоре в изненада.
— Безбрачна? И въпреки това продължават да съществуват?
— Не само продължават, но… както изглежда — винаги броят им остава един и същ: сто четиридесет и четирима. До един мъже, до един възрастни. Говори се, че биват набирани нови. Насила, ако е необходимо, и винаги нощем. Твърди се, че тяхна плячка стават недоволните, душевно нестабилните, самотниците: идеални кандидати за вербуване. Когато някой член умре, трябва да бъде намерен друг. И ето тук тръгват слуховете. — Тъмните очи на Рен блестяха.
— За какво?
— За кръвожадни същества, които бродят нощем. Зомби, както ги наричат някои. — И той подсвирна развеселено.
— А историята на мястото и постройките?
— Теренът бил придобит от Нюйоркския отдел „Паркове“ през 1916 г. Някои от другите запуснати сгради в парка били съборени, но не и Вилата. Изглежда отдел „Паркове“ не е бил склонен да форсира нещата.
— Разбирам. — Пендъргаст погледна Рен със странно изражение на лицето. — Благодаря ти, началото е отлично. Продължавай, моля те.
Рен отвърна на погледа, тъмните му очи горяха от любопитство.
— За какво е всичко това, читателю притворен?Защо се интересуваш от него?
Пендъргаст не отговори веднага. За един миг сякаш се пренесе някъде далеч. След това се съвзе.
— Прекалено рано е да се обсъжда.
— Поне ми кажи: интересът ти… от нещо богохулно ли е породен? — повтори Рен.
Пендъргаст направи още един лек поклон.
— Моля те, уведоми ме, когато откриеш нещо повече. — При тези думи той се обърна и започна дългото изкачване обратно към горния свят.
27.
Нора добави последна информация към базата данни във връзка с пробите, затвори програмата, затвори торбата с чирепите и я сложи настрана. Протегна се и погледна часовника си. Беше почти десет вечерта и музейните офиси бяха тихи и бдящи.
Тя огледа лабораторията си: рафтовете с артефакти, папките и натрупаните листи, заключената врата. Това бе първият ден, в който бе успяла да се концентрира малко, да свърши някаква работа. Отчасти се дължеше на факта, че потокът съчувствия, с който колегите й я заливаха, най-после бе спрял. Но имаше нещо повече от това. Тя знаеше, че прави нещо — нещо конкретно — във връзка с убийството на Бил. ДНК анализите, предназначени за Пендъргаст, бяха началото. Но сега, точно тази вечер, тя бе подела битката срещу врага.
Пое си дълбоко въздух и издиша бавно. Странно, не чувстваше никакъв страх. Само непоколебима решителност: да стигне до дъното на смъртта на Бил, да възстанови поне в някаква степен порядъка и спокойствието на разбития си живот.
Вдигна торбата с парчетата глинени съдове и я остави на поставката й. По-рано този следобед беше посетила новия си шеф, Андрю Гетц, завеждащ антропологичния отдел. Беше поискала — и получила — писмена гаранция за финансирането на нейната експедиция до Юта следващото лято. Искаше да разполага с дългосрочен план, с нещо, което да я поддържа през очертаващата се дълга, тъмна зима.
В този момент дочу слабо нещо, което прозвуча като детски вик, който отекна по коридорите. Музеят се бе съгласил да разреши през уикенда на ученически групи посещения с преспиване в някои от силно охраняемите зали. Тя поклати глава: както изглежда, бяха готови на всичко, само и само да получат някакви пари.
Когато ехото заглъхна, се появи друг звук: някой почука силно на вратата й.
Тя замръзна и се обърна по посока на шума. Интересно, колко бързо сърцето й започна да тупти силно. Напомни си бързо, че Фиъринг няма да вземе да чука.
Чукането се чу отново. Тя прочисти гърлото си:
— Кой е?
— Агент Пендъргаст.
Това бе неговият глас, добре. Тя бързо се приближи към вратата и я отключи. Агентът стоеше в коридора, облегнат на рамката на вратата, облечен в черно кашмирено палто върху обичайния си черен костюм.
— Може ли да вляза?
Тя кимна и отстъпи. Агентът се плъзна вътре, бледите му очи бързо обходиха лабораторията, преди да се обърне към нея:
— Исках да ви благодаря отново за помощта.
— Не ми благодарете. Готова съм да направя всичко, за да помогна убиецът да бъде предаден на правосъдието.
— Наистина. Точно затова исках да разговаряме. — Той затвори вратата и се обърна към нея: — Предполагам, че каквото и да кажа, няма да успея да ви възпра да продължите собственото си разследване.
— Точно така.
— Настояването да оставите нещата на професионалистите — напомнянето, че излагате собствения си живот на огромна опасност — няма да обърнете внимание на тези думи.
Тя кимна.
Той я гледа изпитателно известно време.
— В такъв случай има нещо, което трябва да направите за мен.
— Какво е то?
Пендъргаст бръкна в джоба си, извади нещо и го притисна към дланта й.
— Носете го около врата си непрекъснато.
Тя погледна надолу. Беше някакъв амулет, направен от пера и малко велурено топче, прикачено към фина златна верижка. Тя леко натисна велура: изглежда съдържаше някакъв прах.
— Какво е това?
— Arret. Амулет, който да ви предпазва.
— Какво?!
— Казано на обикновен език, амулет, който гони враговете.
Тя го изгледа.
— Не говорите сериозно.
— Изключително полезен за спасяване на най-близки членове на семейството. Има и нещо друго. — Той бръкна в другия си джоб и извади торбичка от червен бархет, здраво пристегната с шнур от многоцветна прежда. — Носете го непрекъснато у себе си, в джоб или чанта.
Нора се намръщи.
— Агент Пендъргаст… — Тя поклати глава. Не знаеше какво да каже. Измежду всички хора, които познаваше, Пендъргаст винаги се бе откроявал като олицетворение на непоколебима логика и прагматизъм. А ето го сега, дава й амулет?
Той я погледна, очите му блестяха леко, сякаш четеше мислите й.
— Вие сте антрополог — каза той. — Чела ли сте „Гората на символите“ от Виктор Търнър?
— Не.
— А „Елементарни форми на религиозен живот“ от Емил Дюркем?
Тя кимна.
— Тогава знаете, че някои неща могат да бъдат анализирани и класифицирани, а други не могат. И със сигурност като човек, следвал антропология, разбирате концепцията на феноменологията, нали?
14
Потомци на френски преселници, съставляващи голяма част от населението на американския щат Луизиана. — Бел.прев.
15
Религиозна група, възникнала в Англия през 1747 г., разклонение на квакерите. — Бел.прев.