— Да, но… — Тя млъкна.
— Тъй като нашият ум е затворен в тялото ни, не можем да определим крайната истина или неистина. Най-доброто, което сме в състояние да постигнем, е да опишем онова, което виждаме.
— Обърквате ме…
— На тази земя, Нора, съществува мъдрост, която е тайнствена, която е много стара и срещу която не трябва да вървим. Истина ли е? Не е ли? Не можем да знаем. Заради това ще направите ли каквото ви помолих? Ще носите ли тези неща?
Тя погледна амулетите в ръката си.
— Не знам какво да кажа.
— Кажете „да“, моля ви. Защото това е единственото условие, което ще приема.
Тя бавно кимна.
— Много добре. — Той се обърна да си тръгне, след това спря и се извърна да я погледне. — И, доктор Кели?
— Да?
— Не е достатъчно човек просто да носи тези неща. Трябва да вярва.
— Да вярва в какво?
— Да вярва, че те действат. Защото онзи, който ви желае злото, със сигурност вярва. — След тези думи той излезе от офиса и затвори тихо вратата след себе си.
28.
Полунощ. Нора спря на ъгъла на Индиан роуд и 214-та да погледне в картата си. Въздухът беше студен и миришеше на есен. Оттатък ниските жилищни блокове тъмните върхове на Инууд Хил Парк се издигаха черни на фона на осветеното нощно небе. Липсата на сън я караше да се чувства леко замаяна, сякаш е пила концентрат.
Докато разглеждаше картата, Кейтлин Кид надникна любопитно зад рамото й.
Нора мушна картата обратно в джоба си.
— След една пресечка.
Двете продължиха по Индиан роуд — тиха улица, окъпана в жълта светлина, с тухлени жилищни сгради от двете страни, мрачни и обикновени. Една кола мина бавно, сви по 214-та и фаровете й разцепиха тъмнината. Там, където Индиан роуд извиваше към 214-та улица, се отклоняваше един неотбелязан път — малко по-широк от изоставена алея, — който водеше на запад между жилищни сгради и ателие за химическо чистене със спуснати капаци. Ограждаше го ръждясала желязна верига, закрепена към стари железни стълбове, които се редяха от двете страни на улицата. Нора погледна нататък към тесния път, който минаваше край някакво баскетболно игрище и се губеше в мрака. Асфалтът беше напукан, с откъртени парчета. Тук-там в дупките стърчаха кичури изсъхнала трева. Тя провери още веднъж в картата — от предишното си идване знаеше кой е най-добрият път, по който може да се стигне.
— Това е.
Двете с Кейтлин Кид се наведоха и минаха под веригата. Напред, покрай игрището, старият път пресичаше огромно пространство незасяти площи, след което изчезваше в гората на Инууд Хил Парк. Бяха останали само няколко старинни фенери върху стълбове от ковано желязо, и те бяха тъмни; като погледна нагоре, Нора си помисли, че може да види дупките от куршуми в стъклата им.
Някъде напред в тъмнината лежеше Вилата.
Тя закрачи и Кейтлин побърза да я настигне. Павираният път се стесни и дърветата го обградиха. Миризма на мъртви листа изпълни въздуха.
— Носиш фенерче, нали? — попита Кейтлин.
— Да, но предпочитам да не го използвам.
Пътят се издигна отначало леко, после стръмно, до височина, която разкриваше изглед към Хенри Хъдзън Паркуей и Кълъмбиъс Бейкър Фийлд. Двете жени спряха да си поемат дъх. Напред пътеката се спускаше към залива на река Харлем. Докато се движеха, Нора започна да различава през паравана от дървета пръснатите жълти светлини на около четвърт миля нататък.
Кейтлин я побутна по лакътя:
— Това ли е?
— Така мисля. Да разберем.
След миг колебание те продължиха надолу по хълма, следвайки извивките на пътеката. Дърветата станаха по-гъсти и закриха неясните светлини на града. Далечният грохот на трафика се изгуби. Пътеката отново изви и нещо тъмно се изпречи пред тях: стара ограда от мрежа, силно разнебитена, препречваше достъпа нататък. Една голяма дупка в мрежата беше запречена с опъната бодлива тел. В центъра на оградата се мъдреше порта, със закрепена на нея табелка с грубо изписан надпис:
— Това е градска улица — каза Нора. — Не е законно. Не забравяй да го споменеш в статията си.
— Макар да не прилича много на улица, нали? — отвърна журналистката. — Във всеки случай, строго погледнато, може да се каже, че целият комплекс не е особено законен. Заселили са се на държавна земя.
Нора огледа портата. Беше от ковано желязо, черната боя се лющеше, а металът отдолу бе разяден и покрит с ръждиви шупли. По горната й рамка минаваха един ред шипове, но половината от тях бяха вече изпочупени или паднали. Въпреки древния й вид, Нора забеляза, че пантите й са добре смазани и веригата и катинарът са доста нови. Откъм дърветата не идваше никакъв звук.
— По-лесно ще е да прескочим оградата, отколкото да минем през вратата — каза Нора.
— Да.
Но нито едната от тях не помръдна.
— Наистина ли смяташ, че идеята е добра? — попита Кейтлин.
Преди да е успяла да си промени мнението, Нора пое инициативата, хвана ръждясалата верига с ръце и пъхна палците на краката си в дупките, вдигайки се нагоре колкото може по-бързо. Оградата беше висока около десет стъпки. Скобите по горния ръб показваха, че някога е завършвала с бодлива мрежа, изчезнала много отдавна.
За по-малко от минута тя се прехвърли. Скочи запъхтяна върху меките листа от другата страна и прошепна:
— Твой ред е.
Кейтлин хвана оградата и направи същото. Оказа се, че не е в чак толкова добра форма, колкото Нора, но успя да се изкачи и да се спусне оттатък с тихо издрънчаване на метал.
— Брей — каза тя, като изтръскваше листата и ръждата от себе си.
Нора се огледа в заобикалящия полумрак.
— По-добре да минем през гората, отколкото да следваме пътя — прошепна тя.
— Няма спор.
Като се движеше предпазливо и се опитваше да не шумоли с листата, Нора тръгна по пътя надясно, където едно тъмно дере се спускаше надолу през дъбовете към края на чист терен. Чуваше как Кейтлин я следва отзад. Дерето скоро стана стръмно и се налагаше да спират от време навреме и да се огледат пред себе си. Сред дърветата беше тъмно, но не биваше да използват фенерчето. Нора имаше всички причини да вярва, че хората във Вилата проявяват бдителност към неканени гости и могат да забележат подскачащата светлина в гората.
Теренът под краката им стана равен и скоро забелязаха края на една нива около самата Вила. Дърветата рязко свършиха и мъртвото поле се простря пред тях, стигайки до гърба на масивната древна църква, долепена до безразборно струпани помощни постройки — а може би дори подпирана от тях. Откъм полето духна студен вятър и Нора чу потракването на сухи плевели.
— Мили боже — чу тя Кейтлин да мърмори до нея.
Този път Нора беше стигнала до Вилата от обратната страна. Отблизо можа да види, че странната постройка е дори по-недодялана, отколкото си беше мислила. На бледата светлина на нощното небе тя почти различаваше следите от тесла по масивните греди, които изграждаха ребрата на крепостта. Централната църква явно е била строена постепенно, всеки следващ слой леко надвиснал над този под него, оформяйки един обърнат зигзаг, който изглеждаше перверзен и заплашителен. Големият брой прозорци бяха високо горе на страничните й стени. Тези, незазиданите, бяха пълни със стари корабни стъкла, бледозелени, макар някои изглежда да бяха покрити с мушама или восъчна хартия. Отблизо светлината от свещ от отсрещните прозорци не можеше да бъде сбъркана. Един единствен прозорец — малък и правоъгълен — се намираше на нивото на очите, сякаш специално за тях.
— Направо е невероятно, че в Манхатън още може да съществува такова място — каза тя.
— Невероятно е, че изобщо може да съществува. Какво ще правим?
— Почакай. Нека първо разберем дали не се навърта някой наоколо.
— Колко ще чакаме?
— Десет, петнайсет минути. Достатъчно, за да се появи пазач, ако има такъв. След това можем да отидем по-близо. Старай се да не пропускаш нищо. Искаме читателите на „Уест Сайдър“ наистина да получат колкото се може повече подробности.