Выбрать главу

Сега знаеше точно защо бе звъняла Кейтлин Кид.

Предишната статия за вуду е била шега. Но в тази имаше материал за размисъл и сърцераздирателното описание на блеещото животно, докато го колят… всичко оказваше доста силен ефект. Защитниците на животни можеха като нищо да побеснеят.

В кафенето прозвуча рефренът от „Добрият, лошият и грозният“. Д’Агоста бързо взе клетъчния си телефон, отвори го и излезе във фоайето.

Комисарят.

— Говорим отново — каза комисарят.

— Да, сър.

— Предполагам, че вече си видял статията в „Уест Сайдър“?

— Да, сър, видях я. — Той се опита да звучи почтително, сякаш вчера нищо не се беше случило.

— Изглежда, че си обвинявал не когото трябва — имам предвид Клайн — а, лейтенант? — В гласа му се усетиха студени остри нотки.

— Държа отворени всички линии в това разследване.

Изсумтяване.

— Е, и какво мислиш? Вилата или Клайн?

— Както казах, следваме двете линии.

— Статията наистина разбуни духовете. Кметът е разтревожен. Току що ми се обадиха от „Нюз“ и от „Поуст“. Тази работа около теб, че не те намират за коментар… Виж, трябва да се покажеш, да говориш с хората, да дадеш отговори.

— Ще насроча пресконференция.

— Направи го. Два часът е подходящо време. Фокусирай се върху Вилата — и остави Клайн на мира. — Чу се пропукване и връзката прекъсна.

Д’Агоста се върна в кафенето.

— Дайте ми четири чаши еспресо — каза той. — За навън.

30.

И в най-добрите времена Д’Агоста мразеше пресконференциите. А това трудно можеше да мине за подходящ случай. Имаше малко за казване — пък и то направо не беше за вярване. Докато гледаше през вратата към стаята за брифинги — как се пука по шевовете, как репортерите, операторите и офицерите се надвикват един през друг — комисар Рокър изникна зад него.

— Готов ли си с изявлението си, лейтенант?

— Да, сър. — Д’Агоста го погледна. Рокър носеше обичайния си тъмен костюм, на единия му ревер бе забодена малка значка на НПУ. Комисарят отвърна на погледа му, изглеждаше по-уморен от обикновено.

— И помни какво ти казах: никакъв Клайн.

Д’Агоста преглътна. Забрави за всичките тези кафета — точно сега му трябваше един двоен бърбън. Той така или иначе не беше планирал да споменава Клайн; не искаше да го дадат на съд за клевета.

Когато влязоха в залата за брифинги и се качиха на подиума, шумът вътре стана още по-силен. Разрази се експлозия от светкавици, когато се включиха дузина фотографски апарати. Комисарят пристъпи към катедрата и вдигна ръце за тишина. Отне трийсет секунди тълпата да бъде накарана да се успокои. Най-накрая комисарят прочисти гърлото си.

— Детектив лейтенант Д’Агоста, който се занимава с убийството на Смитбак, ще каже няколко думи за това докъде е стигнало разследването. След това ще ви дадем думата за въпроси. Преди лейтенант Д’Агоста да започне, бих искал да ви помоля да проявите отговорност по отношение на това как ще представите този случай на обществеността. Това е изключително сензационно престъпление, в резултат на което градът вече е настръхнал. Създаването на допълнително безпокойство може само да нанесе още по-големи вреди. А сега, лейтенант, ако обичате.

— Благодаря. — Д’Агоста приближи микрофона с трепет. Погледна към морето от лица и преглътна болезнено. — Както вече знаете — започна той, — Уилям Смитбак, жител на Горен Уест Сайд, стана жертва на убийство преди една седмица. Служители на силите на реда и закона започнаха настойчиво разследване на случая под мое ръководство. В резултат на това предприехме действия в много и различни посоки. Обсъждаме няколко следи и сме уверени, че те ще бъдат отговорно идентифицирани и анализирани в най-близко бъдеще. Междувременно ще ви помолим, ако някой от вас получи някаква информация във връзка с разследването, да се свърже с управлението незабавно. — Той направи пауза. — Сега очаквам въпросите ви.

Глъчката мигновено се възобнови. Д’Агоста вдигна ръце да въдвори ред.

— Тишина, моля! — произнесе той в микрофона. — Тишина! — Отстъпи и почака вълнението да утихне. — Благодаря ви. Вие, отпред. — Той кимна към жена на средна възраст в жълта блуза.

— Какво можете да ни кажете за тази Вила? Там наистина ли правят жертвоприношения?

— Имало е няколко оплаквания за шум от животни от това място. Това е един от районите, които се разследват активно. Мога да добавя, че не открихме пряка връзка между Вилата и убийството на Смитбак.

— Като заговорихме за убийството на Смитбак — продължи жената, — получиха ли се резултатите от аутопсията? Каква е причината за смъртта?

— Причината за смъртта е прободна рана в сърцето.

Той огледа тълпата: вдигнати ръце във въздуха, светкавици на фотоапарати и камери, дигитални рекордери. Беше странно да не вижда Смитбак сред нетърпеливите лица, викащ и жестикулиращ, с лизнато на челото.

— Да — каза той, посочвайки към мъж на третата редица, с голяма ярка папийонка.

— Потвърдихте ли самоличността на убиеца на Смитбак? Фиъринг ли е бил, съседът му?

— Фиъринг не му е бил непосредствен съсед. Живеел е в същата сграда. Тестовете още продължават, но към момента всички улики ни насочват към Фиъринг и той определено представлява интерес за нас в това разследване. В момента е на свобода и се смята, че се крие от закона.

Ако е възможно да се смята, че един труп се крие от закона.

— Каква е връзката на Фиъринг с Вилата?

— Не сме установили връзка между Фиъринг и Вилата.

Вървеше по-добре, отколкото бе предполагал: предвид обстоятелствата, пресата изглеждаше овладяна, едва ли не почтителна. Той кимна към друга вдигната ръка.

— А какво ще кажете за обиска в офиса на Клайн? Той заподозрян ли е?

— В този момент не е заподозрян. — Д’Агоста избягваше да гледа Рокър. Исусе, как медиите винаги научаваха всичко?

— Тогава защо е бил обискът?

— Съжалявам, не мога да се впускам в този аспект на разследването.

Той понечи да посочи към друг репортер, но внезапно един глас се открои над другите. Д’Агоста се обърна намръщен. Един мъж стоеше почти отпред: висок, с вид на човек, завършил скъпо частно училище, с къса жълтеникавочервена коса, рипсена вратовръзка и трапчинка на брадичката, в която можеш да паркираш камион.

— Искам да знам какъв реаленпрогрес е направен — каза той със силен, гръмовит глас. Въпросът беше толкова неясно формулиран, толкова агресивен, че за момент Д’Агоста замълча слисан.

— Моля? — произнесе след малко той.

— Аз съм Брус Хариман — продължи мъжът. — От „Таймс“. Член на нюйоркското дружество на журналистите — моят добър приятел Бил Смитбак — е бил брутално убит. Измина една седмица. Така че нека го кажа по друг начин: защо има толкова малък напредък по случая?

Сред тълпата се понесе ропот. Няколко глави кимнаха в съгласие.

— Всъщност напредък има. Очевидно не съм свободен да се впускам във всички подробности. — Д’Агоста знаеше колко неубедително прозвуча, но това бе най-доброто, което можеше да направи.

Само че Хариман не му обърна внимание.

— Това беше нападение над журналист за това, че си върши работата — каза той с чувство. — Нападение срещу нас, срещу нашата професия.

Одобрителният шепот се засили. Д’Агоста понечи да извика друг, но Хариман отказа да млъкне.

— Какво става във Вилата? — повиши глас той.

— Както казах, няма доказателства, че Вилата е намесена…

Хариман го прекъсна.

— Защо са им позволили открито да измъчват и убиват животни? А може би дори не само животни? Лейтенант, сигурно знаете, че много нюйоркчани си задават същия въпрос: Защо полицията не е направила абсолютно нищо?

Изведнъж тълпата се разкрещя — питаха, жестикулираха, лицата им бяха гневни. И когато един след друг станаха на крака, Хариман седна със самодоволно изражение на патрицианското си лице.