31.
Ролсът мина през голяма бяла порта и продължи по калдъръмената алея, която се извиваше сред древни дъбове, преди да се отвори внезапно към голямо имение, заобиколено от допълнителни постройки: конюшня, белведере, зимна градина и голям хамбар с червен покрив, изграден върху основа от стар камък. Отвъд, една обширна, грижливо поддържана ливада водеше към водите на Лонг Айлънд Саунд, проблясващи на утринната светлина.
Д’Агоста подсвирна.
— Исусе, не му е зле!
— Настина. А дори не можем да видим къщата на пазача, летището за хеликоптери и рибния развъдник от мястото, на което сме.
— Припомни ми отново защо сме тук — каза Д’Агоста.
— Господин Естебан е един от хората, които са се оплаквали най-много от Вилата. Любопитен съм да чуя неговото мнение за мястото от първа ръка.
При един знак от Пендъргаст Проктър спря колата пред хамбара. Вратите му бяха широко отворени, и без да каже и дума, агентът излезе бързо от Ролса и изчезна във вътрешността на постройката.
— Хей, къщата е насам… — Д’Агоста се запъна. Той се огледа неспокойно. Какво, по дяволите, беше измислил този път Пендъргаст?
Чу звук от цепене на дърва. Шумът спря и миг по-късно иззад бараката за дърва се показа един мъж с брадва в ръка. В същото време Пендъргаст изникна от тъмнината на хамбара.
Мъжът се приближи без да изпуска брадвата.
— Изглежда, че попаднахме тук на истински Пол Бъниън 16 — промърмори Д’Агоста, когато агентът се присъедини към него.
Мъжът беше висок, с къса прошарена брада, дълга коса, която стигаше до под яката му и плешивина на върха на главата. Въпреки испанската фамилия, изглеждаше като англичанин — всъщност, с изключение на прическата, можеше да мине спокойно за ходеща реклама на „Лендс Енд — магазини за облекло“, стегнат в спретнато изгладен войнишки камуфлажен клин, карирана риза, с работни ръкавици — жилав и в отлична физическа форма. Той изтупа няколко дървени стърготини от ризата си, преметна брадвата на рамо и свали едната си ръкавица да се ръкува с тях.
— Какво мога да направя за вас? — попита той. В мелодичния му глас не се усещаше и следа от акцент.
Пендъргаст показа значката си.
— Специален агент Пендъргаст, Федерално Бюро за Разследване. Лейтенант Винсънт Д’Агоста, НПУ, отдел „Убийства“.
Очите се присвиха, устните се стегнаха, докато мъжът внимателно разглеждаше значката. Най-после той вдигна поглед и го плъзна по Ролса.
— Хубави коли карате там.
— Бюджетът е орязан — отвърна Пендъргаст. — Всеки прави най-доброто, каквото може.
— Така е.
— Вие ли сте Алигзандър Естебан? — попита Д’Агоста.
— Същият.
— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса, ако не възразявате.
— Имате ли съдебна заповед?
— Търсим някой да ни помогне за убийството на Уилям Смитбак, журналиста от „Таймс“ — каза Пендъргаст. — Бих го счел за услуга, ако отговорите на въпросите ни.
Мъжът кимна, поглади брадата си.
— Познавах Смитбак. Ще направя каквото мога, за да помогна.
— Вие продуцирате филми, така ли е? — попита Пендъргаст.
— Правех го. Напоследък прекарвам повечето от времето си във филантропски занимания.
— Видях статията за вас в „Мадмоазел“. Онази, в която ви наричат „модерният Де Мил“.
— Историята е моя страст. — Естебан се засмя с фалшива скромност. Не се получи.
Д’Агоста внезапно си спомни: Естебан беше онзи тип, който направи сензационните, евтини исторически филми. Беше ходил с Лора Хейуърд да гледа последния, „Бягство“ — за прочутото бягство на трийсет и трима затворници в началото на шейсетте години. Нито той, нито Лора го бяха харесали. Имаше и един друг, който той едва си спомняше: „Последните дни на Мария Антоанета“.
— Но повече ни интересува организацията, която ръководите. „Хора за Други Животни“ — така беше, нали?
Той кимна.
— ХДЖ, точно така. Въпреки че аз съм само говорител. Едно добре познато име, отдадено на каузата. — Той се усмихна. — Рич Плок е шефът.
— Разбирам. А вие сте се свързали с господин Смитбак във връзка със серията материали, които е планирал да напише за Вила Жирондел, известна като Вилата?
— Нашата организация винаги е проявявала загриженост към оплакванията за жертвоприношения на животни там. Това се прави от дълго време насам, но не се вземат никакви мерки. Свързах се с всички вестници, включително с „Таймс“, и най-накрая господин Смитбак ме потърси.
— Кога беше това?
— Чакайте да видим… мисля, че беше около седмица или там някъде, преди той да публикува първата си статия.
Пендъргаст кимна, след това изглежда загуби интерес към задаването на въпроси. Д’Агоста се възползва.
— Разкажете ни за това.
— Смитбак ми се обади и се срещнахме в града. Бяхме събрали доста информация за Вилата — оплаквания от съседи, свидетелства на очевидци за това, че са били доставяни живи животни, фактури за продажби, такива работи — и аз му предадох копия от тях.
— Те съдържаха ли някакво доказателство?
— Много доказателства! Хората в Инууд чували, че от години там се измъчват и убиват животни. Градската управа не направила абсолютно нищо заради някои политически коректни идеи относно свободата на религиите или някакви такива глупости. Не ме разбирайте погрешно, аз съм изцяло за свободата на религиите — но не и ако това означава да се измъчват и избиват животни.
— Дали Смитбак си е създал някакви врагове, за които да знаете, след като е публикувал първата си статия за жертвоприношенията?
— Сигурен съм, че да, точно както и аз. Тези хора във Вилата са направо фанатици.
— Разполагате ли с точна информация за това? Нещо, което му е било казано, заплашителни обаждания по телефона, или имейли към вас или към него, нещо такова?
— Получих нещо веднъж в пощенската си кутия, някакъв амулет или нещо подобно. Изхвърлих го. Не знам дали е дошло от Вилата или не — въпреки, че пратката носеше клеймо от Горен Манхатън. Тези хора се поддържат. Една много, многостранна група. Със силно развито родово чувство и назадничави възгледи, казано най-меко. Винаги са живели тук, на това парче земя.
Д’Агоста потътри крак по калдъръма, мислейки какво друго да попита. Мъжът не им беше казал нещо, което вече да не знаеха.
Пендъргаст внезапно заговори отново.
— Хубаво имение си имате тук, господин Естебан. Държите ли коне?
— Категорично не. Не одобрявам робството на животни.
— Кучета?
— Животните са предопределени да живеят на воля, а не да бъдат унижавани да служат на човека.
— Вегетарианец ли сте, господин Естебан?
— Естествено.
— Женен ли сте? Деца?
— Разведен, без деца. Но вижте…
— Защо сте вегетарианец?
— Убиването на животни за удовлетворяването на апетитите ни е неетично. Да не споменаваме вредата за планетата, разхищението на енергия, докато милиони умират от глад. Както и тази ваша отвратителна кола — съжалявам, не искам да ви обиждам, но няма оправдание за това да се возиш в кола като тази. — Устните на Естебан се изкривиха неодобрително и за миг неговото лице напомни на Д’Агоста една от монахините, която го удряше с линеала по ръката за това, че говори в час. Запита се как ли Пендъргаст ще приеме това, но лицето на агента остана напълно спокойно.
— Има доста хора в Ню Йорк сити, които практикуват религии, в които се допускат жертвоприношения на животни — Сантерия 17, Странгити 18и други — каза агентът. — Защо се фокусирате върху Вилата?
— Защото са най-известните и от най-отдавна. Все отнякъде трябва да започнем.
— Колко хора членуват във вашата организация?
Естебан изглеждаше затруднен.
— Ами, Рич е човекът, който може да ви даде точния брой. Мисля, че сме няколкостотин души.
16
Митологичен дървосекач, за когото се е вярвало, че е гигант с необичайни умения; живеел в малкия провинциален град Биър Лейк, Мичиган. — Бел.прев.
17
Название на религията на африканците от Нигерия, от исп. „Пътят на светците“. — Бел.прев.
18
Друго име на Църквата на Мормоните по името на Джеймс Странг, провъзгласил се за лидер. — Бел.прев.