— Четохте ли последните статии в „Уест Сайдър“, господин Естебан?
— Да.
— Какво мислите?
— Мисля, че онази репортерка е напипала нещо. Както казах, тези хора са побъркани. Вуду, оби… Разбрах, че дори земята не е тяхна, че са един вид незаконни заселници. Градската управа трябва да ги изгони.
— И къде да отидат?
Естебан се изсмя кратко.
— Не ме интересува, да отидат по дяволите, ако искат!
— Значи смятате, че е окей да се измъчват хора, но не и животни?
Смехът секна в гърлото на Естебан. Той внимателно изгледа агента.
— Това е просто израз, господин…?
— Пендъргаст.
— Господин Пендъргаст. Свършихме ли?
— Не мисля.
Д’Агоста беше изненадан да чуе внезапната острота в гласа на Пендъргаст.
— Е, аз пък мисля.
— Вярвате ли във вуду, господин Естебан?
— Питате ме дали вярвам, че някои хора практикуват вуду, или дали вярвам, че магията наистина действа?
— И двете.
— Вярвам, че онези фанатици там, във Вилата, практикуват вуду. Дали вярвам, че съживяват мъртъвци? Кой знае? Не ме интересува. Просто искам да се махнат.
— Кой финансира организацията ви?
— Тя не е моя. Аз съм само неин член. Получаваме голям брой малки дарения, но ако трябва да кажем истината, аз съм главният поддръжник.
— Става въпрос за организация по член 501(c)(3) — освободена от данъци?
— Да.
— Откъде получавате вие парите си?
— Печелех добре във филмовия бизнес — но, честно да ви кажа, не виждам вас какво ви интересува. — Естебан свали брадвата от рамото си. — Въпросите ви изглеждат несвързани и безсмислени, господин Пендъргаст, и вече се уморих да отговарям на тях. Така че, бихте ли били така любезни да се качите обратно в скъпото си и усмърдяващо въздуха чудовище, и да се разкарате от имота ми?
— С най-голямо удоволствие. — Пендъргаст направи полупоклон и с лека усмивка на лицето се качи в Ролса, следван от Д’Агоста.
Когато тръгнаха обратно към града, Д’Агоста се размърда в седалката си и се намръщи.
— Какъв самодоволен позьор. Обзалагам се, че не се отказва от стек алангле, когато никой не го гледа.
Пендъргаст се беше загледал през прозореца, потънал в собствените си размисли. При тези думи се обърна.
— Виж ти, Винсънт! Наистина вярвам, че това е един от най-проникновените коментари, които съм те чул да правиш днес. — Той извади едно тънко контейнерче от стиропор от джоба на сакото си, свали капачката му и го подаде на Д’Агоста. Вътре имаше абсорбиращ тампон, сгънат на две, заедно с етикет, прикрепен към разкъсано парче от полиетиленова обвивка. Миришеше на гранясало месо.
Д’Агоста се дръпна и му го върна бързо.
— Какво е това, по дяволите?
— Намерих го в боклука в хамбара. Според този етикет някога е съдържало печено агнешко, по 19,99 долара за фунт.
— Не ме занасяй.
— Отлична цена за такова парче. Изкушавах се да попитам господин Естебан кой е месарят му. — И Пендъргаст затвори контейнера, сложи го на кожената седалка между тях, облегна се назад и възобнови разглеждането на отминаващия зад стъклата пейзаж.
32.
Нора Кели зави зад ъгъла на Пето авеню и се насочи по Западна 53-та улица с чувство на боязън. Оттатък улицата, в градината от скулптури на Музея за модерно изкуство, се носеха вихрушки от кафяви и жълти листа. Беше привечер и в остротата на въздуха се долавяше предзнаменование за настъпващата зима. Тя бе тръгнала по обиколен път от Музея — първо с градски автобус през парка, след това с метрото — с извратената надежда за авария, претоварен трафик, каквото и да е, което би й дало извинение да избегне онова, което й предстои. Но като никога общественият транспорт беше ефективен.
И сега тя бе тук, на крачки от дестинацията си.
Стъпките й от само себе си се забавиха, след което спряха. Тя бръкна в чантата си, извади кремавия плик, адресиран на ръка до Уилям Смитбак Джуниър и гости. Издърпа отвътре картичката и я прочете може би за стотен път.
Сърдечно ви каним
На
Сто двадесет и седмата ежегодна
Церемония за награждаване на журналисти
Пресклуб „Готам“
Западна 53-та улица, № 25, Ню Йорк сити
15 октомври, 19 ч.
Беше посещавала достатъчно подобни събития — типични Манхатънски истории с много пиене, клюки и обичайните журналистически фукни. Така и не свикна с тях. А този път щеше да е по-лошо от обикновено: безкрайно по-лошо. Ръкостискания, прошепнати съболезнования, съчувствени погледи… направо й прилошаваше като си помисли. Беше направила всичко, което можеше, за да избегне точно такива неща в музея.
А сега се налагаше да превъзмогне себе си. Бил беше получил — щешеда получи — похвала и да бъде номиниран за една от наградите. Той обичаше тези неща, многолюдните събирания с хапване и пийване. Изглеждаше обидно за паметта му да го пропусне. Като си пое дълбоко дъх, тя натъпка поканата в чантата си и закрачи напред. Още беше разтърсена от посещението във Вилата онзи ден: ужасените звуци на животните, нещото, което ги беше преследвало с Кейтлин Кид. Фиъринг ли беше? Понеже не бе сигурна, не го бе споменала на Д’Агоста. Но споменът я преследваше, караше я да се стряска. А може би точно от това имаше нужда: да излезе, да се смеси с други хора, да го остави зад себе си.
Пресклуб „Готам“ беше тясна сграда, дразнеща с мраморната си фасада в стил рококо. Нора изкачи стъпалата и мина през излетите от бронз врати, предаде палтото си на гардеробната и получи талонче. Напред, откъм „Хорас Грийли Бенкит Хол“ можеше да чуе музиката, смеха и подрънкването на чашите. Чувството за боязън се засили. Тя нагласи дръжката на чантичката върху рамото си, изкачи плюшения червен килим и влезе в облицованата с дъбова ламперия зала.
Тържеството беше започнало преди час и всичко бе пълно. Шумът беше оглушителен, всички се надвикваха един друг, да не би да останат неоценени. Поне половин дузина барове бяха подредени покрай стените: журналистически събития като това бяха прочути вакханалии. Покрай стената отдясно беше издигната временна сцена, върху която стърчеше подиум, окичен с микрофони. Тя си проби път през тълпата, опитвайки се да стигне до отсрещния край. Ако успееше да застане в някой отдалечен ъгъл, може би щеше да изгледа церемонията спокойно, без да се налага да изтърпява…
Сякаш по знак един мъж наблизо заби лакътя си в реброто й. Той се обърна и я изгледа кратко, преди лицето му да омекне. Беше Фентън Дейвис, шефът на Бил в „Таймс“. В полукръг около него бяха застанали група колеги на Бил.
— Нора! — възкликна той. — Колко добре направихте, че дойдохте. Ние всички ужасно, ужасномного съжаляваме за загубата ви. Бил беше един от най-добрите — страхотен репортер и забележителен човек.
Хор от гласове го подкрепи.
Нора местеше поглед от едно съчувстващо лице към друго. Това беше всичко, което можеше да направи, за да не избяга. Тя се насили да се усмихне.
— Благодаря. Това означава много.
— Опитвах се да се свържа с вас. Получихте ли обажданията ми?
— Да, получих ги, съжалявам. Имаше толкова много подробности, които трябваше да се оправят…
— Разбира се, разбира се. Наясно съм. Не е спешно. Просто… — Тук Дейвис понижи гласа си и прилепи устни към ухото й — от полицията се свързаха с нас. Изглежда мислят, че може да е било нещо, свързано с неговата работа. Ако е така, тогава ние в „Таймс“ трябва да знаем.
— Ще си отбележа да ви се обадя, когато… когато се почувствам по-добре.
Дейвис се изправи и продължи с нормалния си глас:
— Освен това, говорихме за организирането на някакво мероприятие на името на Бил. Награда „Уилям Смитбак“, например, или нещо от този род. Ще трябва да го обсъдим с вас, когато имате възможност.
— Разбира се.
— Обещаха ни съдействие. Може дори да стане част от тази годишна церемония.
— Наистина е страхотно. Бил щеше да го оцени.
Дейвис докосна с ръка лъскавата си плешивина и кимна доволен.