— Казвам се Рич Плок, изпълнителен директор на организацията „Хора за Други Животни“. Моя чест и привилегия е да ви представя главния говорител на организацията. Моля, посрещнете Алигзандър Естебан!
Това сякаш възбуди по някакъв начин тълпата и Естебан се изкачи над скандиращите, чиито викове се засилиха. Той се усмихна и огледа присъстващите, оставяйки шума да продължи още минута-две. Най-накрая вдигна ръце за тишина.
— Приятели — каза той с глас, пълна противоположност на този на Плок, — вместо да държа реч, искам да опитам нещо друго. Ако искате, наречете го познавателно упражнение.
Хората се размърдаха и през тълпата премина ропот на недоволство, че те са се събрали тук да протестират, а не да правят упражнения.
Д’Агоста подсмръкна.
— Познавателно упражнение.Явно забавното сега започва.
— Искам всички да затворите очи. И да почувствате човешкото си тяло за миг.
Тишина.
— И да си се представите в тялото на едно малко агънце.
Отново размърдване.
— Вие сте родени през пролетта в една ферма близо до Ню Йорк — зелени поля, слънце, прясна трева. През първите седмици от живота си сте с майка си, свободни сте, сгушвате се в защитната прегръдка на козинката си. Всеки ден скачате на воля из полето заедно с майка си, братчетата и сестричетата си, всяка нощ се прибирате в оградената кошара. Вие сте щастливи, защото живеете живота, който Господ иска да живеете. Това е истинското определение на щастието. Не съществува страх. Не съществува ужас. Не съществува болка. Дори не знаете, че ги има.
— Един ден идва голям дизелов камион. Отделят ви грубо от майка ви. Това е ужасно, почти немислимо преживяване. Набутват ви в багажника на камиона. Вратата се затръшва. Вътре — воня на тор и на страх. Тъмно. Камионът се люшка по пътя. Можете ли да се опитате сега заедно с мен да си представите ужаса, който това малко беззащитно животно изпитва?
Естебан млъкна и се огледа. Тълпата беше притихнала.
— След едно ужасно пътуване камионът спира. Стоварят всички агнета — освен вас. Не, няма да ви сложат на яслата, участта ви е много по-лоша.
— Камионът продължава. Сега сте съвсем сами. Треперите от ужас в тъмното. Самотата ви смазва; тя е истинско чувство, биологична реакция. Отделеното от стадото агне е мъртво агне — винаги. И вие го усещате, усещате ужаса по-силно от самата смърт.
— Камионът отново спира. Един мъж се качва, увива един вонящ, изцапан с кръв синджир около врата ви. Отвеждат ви на едно много тъмно място. Това е църква, или поне нещо такова — но, разбира се, вие не го знаете. Пълно е с хора и мирише на лошо. На слабата светлина едва различавате нещо. Хората повторят монотонно някакви думи, след това започват да бият барабани. От тъмното надничат странни лица. Чуват се викове, съскане, тропане на крака. Ужасът ви е безграничен.
— Отвеждат ви до един стълб и привързват веригата към него. Блъскането на барабаните, тропането, застоялият неподвижен въздух — около вас няма нищо друго. Вие проблейвате от страх, продължавате да викате майка си. Единственото нещо, което ви е останало, е надеждата. Надявате се, че майка ви ще дойде и ще ви изведе от това място.
— Една сянка се приближава. Това е мъж, висок, грозен мъж с маска, който държи нещо дълго и блестящо в ръката си. Приближава се към вас. Опитвате се да избягате, но веригата около шията ви задушава, щом се дръпнете. Мъжът ви хваща и ви хвърля на земята по гръб. Сега припяването става по-бързо и по-силно. Вие врещите и се борите. Мъжът хваща главата ви за козината и я изтегля назад, разкривайки деликатната долна част на врата. Блестящото нещо се приближава на слабата светлина. Усещате го, че притиска шията ви…
Той отново спря, оставяйки тишината да се нагнети.
— Сега искам да ви помоля да отворите очите си и да се опитате отново да се превъплътите в онова безпомощно агънце.
Отново тишина.
— Блестящото нещо се притиска към шията ви. Следва внезапно движение, ужасяваща болка — болка, каквато не сте знаели, че съществува на света. Започвате да се задушавате от гореща кръв. Малкият ви кротък мозък не е в състояние да проумее жестокостта на този акт. Опитвате се да издадете още един жален вик, да призовете майка си, стадото — онези слънчеви зелени поля на детството — и изчезналите си братя и сестри… Но не излиза нищо. Само клокочещи мехурчета в кръвта. И животът ви започва да изтича върху покрития с животинска тор под в мръсното сено. И последната мисъл в съзнанието ви не е омраза, нито гняв, не е дори страх. А само: Защо?
— А после всичко свършва безжалостно.
Той спря. Тълпата мълчеше. Дори Д’Агоста се почувства неудобно, изпитал нещо като угризения заради досадата и саркастичното си отношение към „прочувствената“ реч, която бе изслушал току-що. Беше сантиментално, беше сладникаво, но — мътните да го вземат, — действаше.
Без да говори — без да добавя някакъв коментар към речта на Естебан, без да призовава към действие — Рич Плок слезе долу и тръгна през полето със същата решителна походка като преди малко.
Тълпата се поколеба, гледайки го как се отдалечава. Самият Естебан изглеждаше изненадан, дори сякаш не беше сигурен какво прави Плок.
После хората се размърдаха и тръгнаха подир Плок. Ниският мъж пресече полето и стигна до пътя към Вилата. Зави и тръгна по него, като ускоряваше крачка.
— Господи — каза Д’Агоста.
— Към Вилата! — чу се един глас от развълнуваната тълпа.
— Към Вилата! Към Вилата! — дойде отговорът, вече по-силен, по-настоятелен.
Мърморенето в тълпата прерасна в ропот, който на свой ред се превърна в бучене.
— Към Вилата! Да се изправим срещу убийците!
Д’Агоста се огледа. Ченгетата още изглеждаха полузаспали. Никой не очакваше това. За част от секундата тълпата сякаш се наелектризира, готова за действие. Много на брой или не, тези хора щяха да направят нещо.
— Към Вилата!
— Да изгоним убийците от Вилата!
— Да отмъстим за Смитбак!
Д’Агоста откопча радиостанцията си и я включи.
— Тук лейтенант Д’Агоста. Събудете се, хора, размърдайте си задниците! Протестната демонстрация няма разрешение да се приближава до Вилата.
Но тълпата продължи да се движи — като приливна вълна, не бързо, но неумолимо — към пътя. И сега Естебан, с изражение на тревога върху лицето, се присъедини към тълпата, пробивайки си път през нея, като се опитваше да мине отпред.
— Да се изправим срещу убийците!
— Ако стигнат до Вилата — извика Д’Агоста в радиостанцията, — всичко ще стане ясно. И ще последва меле!
По радиостанцията се чу пращене и няколко откъслечни думи, след което останалите полицаи се опитаха да извадят палките си и да спрат тълпата. Но бяха само няколко и прекалено закъснели — бяха хванати неподготвени. Стотици или хиляди — без значение — той можеше да прочете кръвожадността в очите на тези хора. Речта на Естебан ги беше възбудила по невероятен начин. Групата мина покрай бейзболното игрище и излезе на пътя към Вилата, като сега се движеше бързо, блокирайки всяка възможност на полицията да застане отпред.
— Винсънт, последвай ме. — Пендъргаст тръгна бързо през игрището към дърветата. Д’Агоста веднага разбра плана му — да минат напречно през гората и да пресрещнат тълпата долу на пътя.
— Жалко, че някой е счупил портата към Вилата… нали, Винсънт?
— Не ми говори глупости, Пендъргаст — не сега. — Д’Агоста чуваше отдалече скандирането на групата, виковете и крясъците, докато крачеха надолу.
За броени минути излязоха на пътя, малко пред тълпата. Оградата се намираше от лявата им страна, портата беше съборена. Тълпата се движеше бързо, предните редици вече тичаха начело с Плок. Естебан не се виждаше. Ченгетата бяха изостанали далеч назад в една полицейска кола. Медиите, от друга страна, се справяха добре, неколцина репортери тичаха заедно с групата, понесли на рамо видеокамерите си, придружени от фотографи и журналисти от вестниците. Това чудо тук щеше да е по всички канала в тазвечерните новини.