— Виж, май ни настигат — каза Д’Агоста. Той си пое дълбоко въздух, след това застана на пътя и извади полицейската си значка. Пендъргаст се изправи до него.
Той се обърна към тълпата, предвождана от Плок. Беше ужасно, като да гледаш стадо разярени бикове.
— Хора! — провикна се той. — Аз съм лейтенант Д’Агоста от Нюйоркското полицейско управление! Нямате право да продължавате нататък!
Тълпата не спря.
— Към Вилата!
— Господин Плок, не го правете! Незаконно е и, повярвайте ми, ще бъдете арестувани!
— Изселете ги!
— Да отиват по дяволите!
— Ако се приближите до мен, ще бъдете арестуван! — Той хвана Плок и въпреки че мъжът не се възпротиви, жестът беше безнадежден. Останалите връхлетяха като вълна, хвърлиха се към него, а той не можеше да арестува стотици хора сам-самичък.
— Стой на мястото си — каза Пендъргаст до него.
Д’Агоста изскърца със зъби.
Сякаш по някаква магия до тях изникна Естебан.
— Приятели! — извика той и се обърна към приближаващата се тълпа. — Моите приятели симпатизанти!
При тези думи първите редици забавиха крачка.
— Към Вилата!
С изненадващо движение Естебан се завъртя и прегърна Плок, после отново се обърна към тълпата с вдигнати ръце.
— Не! Приятели мои, смелостта ви ме трогна дълбоко… дълбоко! Но ви умолявам: не приближавайте! — Той внезапно понижи глас и заговори поверително на Плок. — Рич, нуждая се от помощта ти. Това е необмислено — и ти го знаеш.
Плок погледна Естебан и се намръщи. Виждайки явното несъгласие между лидерите, предната редица протестиращи започна да се колебае.
— Благодаря ви за големите ви сърца! — извика Естебан отново към тълпата. — Благодаря! Но, моля ви, послушайте ме. Има си време и място за всичко. Рич и аз сме единодушни: сега не е нито времето, нито мястото да се напада Вилата! Разбрахте ли ме? Изложихме нашето разбиране, демонстрирахме нашата непоколебимост и решителност. Показахме на обществото гнева си! Засрамихме бюрократите и накарахме политиците да обърнат внимание! Направихме онова, за което сме дошли! Но без насилие! Моля ви, без насилие!
Плок продължи да мълчи, лицето му потъмня.
— Дойдохме да спрем убийствата, а не да говорим! — извика един глас.
— И наистина ще спрем тези убийци! — каза Естебан. — Моля ви, какво ще постигнем с конфронтация? Не се шегувайте, тези хора ще ни посрещнат с бурна съпротива. Може да са въоръжени. Вие готови ли сте? Само неколцина от нас! Приятели мои, скоро ще настъпи времето, когато тези хора ще бъдат прогонени. Но не сега — не още!
Той направи пауза. Внезапната тишина беше впечатляваща.
— Съмишленици мои — продължи Естебан, — вие показахте смелостта на убежденията си. А сега ще се върнем на мястото, където се бяхме събрали. Ще поговорим, ще изнесем речи и ще покажем на целия град какво се случва тук! Ще доведем правосъдието.
Тълпата изглежда очакваше Плок да потвърди думите на Естебан. Най-накрая Плок вдигна ръка с бавен, неохотен жест.
— Ние показахме мнението си! — каза той. — Да се връщаме — веднага!
Медиите се стълпиха отпред, камерите на вечерните новини се вдигнаха, тук-там се показаха микрофони, но Естебан махна с ръка да ги изключат. Д’Агоста гледаше слисан как по призива на Естебан тълпата смени посоката, върна се на пътя и бавно се понесе на мирни групички като преди; някои вдигаха лозунгите, изоставени по пътя, докато само преди малко се носеха устремно към Вилата. Д’Агоста ги гледаше с удивление. Естебан беше възпламенил тези хора и ги бе накарал да действат — и в последния възможен момент ги беше охладил със студена вода.
— Какво става с този тип, Естебан? — попита той. — Мислиш ли, че се изплаши в последната минута?
— Не — промърмори Пендъргаст, вперил очи в гърба на Естебан. — Много любопитно — усмихна се той, сякаш на себе си. — Да знаеш, че нашият приятел яде месо. Агнешко, ако трябва да сме точни.
46.
Когато Д’Агоста се появи в офиса на Марти Уортик, нервният бюрократ дребосък погледна гневното му изражение и набързо постла червената пътека: облече сакото си, придружи го до дивана и му донесе чаша изстинало кафе.
След това се върна на бюрото си.
— Какво мога да направя за вас, лейтенант? — попита той с тънкия си висок глас. — Удобно ли ви е?
Всъщност на Д’Агоста не му беше нито уютно, нито удобно. Чувстваше се все по-гадно от закуската насам — зачервен, всичко го болеше — и се чудеше дали не е пипнал някой грип. Опита се да не мисли за това как — по общо мнение — се влошаваше състоянието на Бертен или на служителя по ветеринарен контрол, Пулчински, който си беше тръгнал от работа предишния ден, оплаквайки се от втрисане и слабост. Оплакванията им не бяха свързани с Шариер и магическите му номера… не беше възможно. Но той не бе дошъл тук да говори за удобства.
— Знаете какво се случи на протестната демонстрация вчера следобед, нали?
— Четох вестниците.
Всъщност Д’Агоста забеляза екземпляри на „Нюз“, „Поуст“ и „Уест Сайдър“ на бюрото на заместник-началника, зле прикрити под папките със служебната документация. Явно беше, че началството следеше какво се случва във Вилата.
— Бях там. Едва не се стигна до сблъсъци. И не говоря за група левичарски настроени агитатори, господин Уортик. А за обикновени, спазващи закона, граждани.
— Обадиха ми се от офиса на кмета — каза Уортик, а гласът му прозвуча дори още по-високо. — Той също изрази тревогата си съвсем категорично относно размирното положение в Инууд Хил Парк.
Д’Агоста се почувства малко по-спокоен. Изглежда Уортик най-сетне бе схванал същността — или най-малко — посланието. Той сви устните си още по-плътно и изсечената му остра брадичка се вирна леко нагоре. Изглеждаше точно като някой, който току-що с големи мъки е получил шестица.
— Е? Какво смятате да правите?
Заместник-началникът кимна бързо като птица, и извади един лист от бюрото си.
— Консултирахме се с нашите адвокати, огледахме подобни прецеденти в миналото и обсъдихме този въпрос на най-високо ниво. И решихме, че правото на владение на отсрещната страна не се прилага в този случай, където по-висшето обществено благо може да бъде компрометирано. Нашата позиция е… ъ-ъ-ъ… подкрепена от факта, че е вписано, че градът се е опълчил срещу окупирането на държавна земя още преди сто и четиридесет години.
Д’Агоста се отпусна по-дълбоко в дивана. Изглежда обаждането на кмета най-после бе запалило огъня.
— Радвам се да го чуя.
— Няма ясни архивни записи относно това кога точно е започнало окупирането. Доколкото можем да кажем, било е малко преди избухването на Гражданската война. Което поставя първоначалните възражения на гражданите в законови рамки.
— Значи тогава няма проблем? Ще ги изселите? — Юридическите увъртания на служителя го караха да се чувства несигурен.
— Абсолютно. Да не говорим за това, че дори и да са получили някакви права върху собствеността, пак можем да спечелим правото да отчуждим имота. Общественото благо има превес над всякакви индивидуални нужди.
— Кое?
— Общественото благо. Добруването на общността.
— И какъв е графикът?
— График?
— Ами да. Кога ще ги изгонят?
Уортик се размърда неспокойно на стола си.
— Съгласихме се да поставим проблема преди юристите ни да заведат съдебен процес за изселване възможно най-бързо.
— Което е?
— С юридическата подготовка и проучването, с последващото дело, а след това и обжалването — което, разбира се, мога само да предполагам, — смятам, че случаят ще приключи в рамките може би на три години.
В стаята надвисна плътна тишина.