— Успокойте се — говореше жената. — Имали сте кошмар…
— То беше тук! — извика тя, като се опита да се отскубне. — Точно тук! — Опита се да вдигне ръка, за да покаже, но сестрата хвана ръката й и нежно, но твърдо я задържа.
— Хайде сега да легнете в леглото — каза тя. — Кошмарите са нещо често срещано след подобно сътресение.
— Не! То беше истинско, кълна се!
— Разбира се, че е изглеждало истинско. Но сега вече сте добре. — Сестрата я побутна към леглото и дръпна завесите.
— Вижте! Зад завесите! — Главата й пулсираше и тя едва бе в състояние да мисли.
Дотича още една сестра с готова подкожна инжекция.
— Знам, знам. Но сега сте в безопасност… — Тя внимателно попи челото й с хладна кърпа. Нора усети краткото убождане в горната част на ръката си. В стаята влезе трета сестра и се зае да оправя системата.
— … Зад завесата… в леглото… — Макар да полагаше свръхусилия, Нора усети как цялото й тяло се отпуска.
— Тук ли? — попита сестрата и стана. Дръпна края на завесата с една ръка, разкривайки грижливо оправено легло, опънато като кожа на барабан. — Виждате ли? Било е просто сън.
Нора лежеше по гръб с натежали като олово крайници. Значи все пак не е било истинско.
Сестрата се наведе над нея и оправи завивката й, подпъхвайки я отстрани по-стегнато. Нора видя неясно как втората сестра закачва бутилка физиологичен разтвор и нагласява отново системата. Всичко сякаш започна да се отдалечава много бързо. Нора се почувства изморена, толкова изморена. Разбира се, било е сън. Установи, че вече не я е грижа и си помисли колко чудесно е да не те е грижа за нищо…
6.
Винсънт Д’Агоста спря до отворената врата на болничната стая и почука плахо. Сутрешното слънце обливаше коридора, позлатявайки лъскавото болнично оборудване, подредено покрай облицованите с плочки стени.
— Влез.
Не очакваше да му отговори толкова силен глас.
Той влезе неловко, сложи шапката си на единствения стол, след това я вдигна отново и седна. Никога не го беше бивало в това. Погледна я малко колебливо и се изненада от онова, което видя. Вместо пострадалата, объркана, скърбяща вдовица, каквато бе очаквал, той завари жена, която изглеждаше забележително спокойна. Очите й бяха зачервени, но ясни и решителни. Превръзка, покриваща част от главата й и лека сянка от посиняло под дясното око, бяха единствените белези от нападението преди две вечери.
— Нора, съжалявам, толкова много съжалявам… — Гласът му секна.
— Бил те смяташе за добър приятел — отвърна тя. Избираше думите си бавно, внимателно, сякаш знаеше какво трябва да се каже, без в действителност да го разбира.
Пауза.
— Как си? — попита той и си помисли колко нелепо звучи.
В отговор Нора само поклати глава и върна въпроса:
— А тикак си?
Д’Агоста отвърна честно.
— Гадно.
— Той щеше да е доволен, че ти се занимаваш… с това.
Д’Агоста кимна.
— Докторът ще ме прегледа, и ако всичко е наред, ще ме изпише по обяд.
— Нора, има нещо, което искам да знаеш. Ще пипнем копелето. Ще го намеря, ще го заключа и ще изхвърля ключа.
Нора не отговори.
Д’Агоста разтърка оголялото си теме.
— За да го направя, се налага да ти задам още няколко въпроса.
— Давай. Говоренето… говоренето всъщност помага.
— Окей. — Той се поколеба. — Сигурна ли си, че беше Колин Фиъринг?
Тя го погледна спокойно.
— Както съм сигурна, че съм тук в този момент, в това легло. Беше Фиъринг, ясно?
— До каква степен го познаваше?
— Хвърляше ми похотливи погледи в коридора. Веднъж ме покани на среща — макар да знаеше, че съм омъжена. — Тя потрепери. — Истинска свиня.
— Даваше ли знаци за психическа нестабилност?
— Не.
— Разкажи ми за времето, когато той, ами… те покани на среща.
— Случи се така, че се качихме заедно в асансьора. Обърна се към мен, с ръце в джобовете, и ме попита с онзи свой ласкателен британски акцент — дали съм искала да отида в неговата квартира и да видя офортитему.
— Наистина ли каза така? Офорти?
— Предполагам си е мислел, че е ироничен.
Д’Агоста поклати глава.
— А виждала ли си го наоколо, да кажем, през изминалите две седмици?
Нора не отговори веднага. Сякаш правеше усилие да си спомни и Д’Агоста изпита съчувствие към нея.
— Не. Защо питаш?
Той още не бе готов да обяснява.
— Имал ли е гадже?
— Аз поне не знам.
— А познаваше ли сестра му?
— Дори не знаех, че има сестра.
— А дали е имал близки приятели? Други роднини?
— Не го познавах достатъчно добре, за да кажа. Изглеждаше малко саможив. Прибираше се в необичайни часове — актьор, както знаеш, работеше в театър.
Д’Агоста направи справка с бележника си, където беше надраскал няколко рутинни въпроса.
— Още малко формалност, за протокола. От колко време сте женени с Бил? — Той не успя да зададе въпроса в минало време.
— Това беше първата ни годишнина.
Д’Агоста се опита да запази гласа си спокоен и неутрален. Но сякаш гърлото му беше запушено и той преглътна мъчително.
— От колко време работеше в „Таймс“?
— От четири години. Преди това е бил в „Поуст“. А преди това беше на свободна практика, пишеше книги за музея и бостънския Аквариум. Ще ти изпратя копие на резюметата за книгите. — Тук гласът й притихна още. — Ако искаш.
— Благодаря ти, ще е от полза. — Д’Агоста си отбеляза нещо. След това вдигна поглед към нея. — Нора, съжалявам, но трябва да те попитам. Имаш ли някаква представа защо Фиъринг го е направил?
Тя поклати глава.
— Някакви спорове? Омраза?
— Не и такива, за които да знам. Фиъринг беше просто един от хората, които живеят в сградата.
— Знам, че въпросите са трудни за теб и оценявам…
— Това, което е трудно, лейтенант, е да знам, че Фиъринг е на свобода. Питай за всичко, което е необходимо да знаеш.
— Окей. Мислиш ли, че е възнамерявал да те задява?
— Възможно е. Макар че не е улучил момента. Дошъл е в апартамента точно след като аз съм излязла. — Тя се поколеба. — Мога ли да задам и аз един въпрос, лейтенант?
— Разбира се.
— По това време на нощта би трябвало да очаква да сме си двамата вкъщи, нали? Но единственото, което е носел, е било нож.
— Точно така. Само нож.
— Но човек не нахълтва в нечий апартамент с нож, ако очаква да се натъкне на двама души. Обикновено носи пистолет.
— Съвсем вярно.
— Какво мислиш, тогава?
Д’Агоста бе размишлявал над това доста.
— Добър въпрос. А ти сигурна ли си, че е бил той?
— За втори път ми задаваш този въпрос.
Д’Агоста поклати глава.
— Просто искам да съм сигурен, това е.
— Но все пак го търсиш, нали?
— По дяволите, разбира се. — Включително и в гроба му.Те вече бяха подготвили документите за ексхумация. — Само още няколко въпроса. Имаше ли Бил врагове?
За пръв и единствен път Нора се засмя. Но в смеха й нямаше веселие; само ниски, безрадостни нотки.
— Репортер на „Ню Йорк Таймс“? Разбира се, че имаше.
— Някой по-конкретно?
Тя се замисли за момент.
— Лукас Клайн.
— Кой?
— Ръководи компания за софтуер тук, в града. Обича да върти любов със секретарките си, после ги принуждава да си държат устата затворена. Бил го разобличи.
— Защо се сещаш точно за него?
— Изпрати на Бил писмо. Заплашително писмо.
— Бих искал да го видя, ако може.
— Няма проблем. Клайн не беше единственият, обаче. Например защитниците на правата на животните. И онези странни пакети…
— Какви странни пакети?
— Получи два през последния месец. Малки кутии със странни неща в тях. Миниатюрни куклички, ушити от бархет. Животински кости, мъх, пайети. Когато се прибера вкъщи… — Гласът й секна, но тя прочисти гърлото си и се окопити бързо. — Когато се прибера, ще се разровя из вестникарските му изрезки и ще събера всички скорошни материали, които може да са разгневили някого. Трябва да говориш с шефа му в „Таймс“, за да разбереш над какво е работел.