Естебан се огледа. Никой не помръдваше. Можеше да прочете неуважението, дори презрението в очите на повечето от тях.
Той се изправи и излезе.
54.
Когато сутрешното слънце обля прозорците, Д’Агоста седеше на бюрото си с ръце на клавиатурата и се взираше в екрана пред него. Стоеше в тази поза без да мърда може би от десет минути. Имаше милион неща, които трябваше да прави, а се чувстваше като парализиран. Сякаш се намираше в окото на ураган: всичко около него се въртеше бясно, а тук, в самия епицентър на огромната буря, нямаше нищо.
Внезапно вратата на офиса му се отвори. Той се обърна и видя Лора Хейуърд да влиза бързо. Изправи се веднага.
— Лора.
Тя затвори вратата зад себе си и се приближи до бюрото му. Виждайки ледения й поглед, Д’Агоста усети стомаха му да се свива болезнено.
— Вини, понякога можеш да си невероятен егоист и негодник — произнесе тя с тих глас.
Той преглътна.
— Какво искаш да кажеш?
— Какво ли? Повишението ми беше отменено в последния момент. За което си виновен ти.
Известно време той я гледаше неразбиращо. После си спомни разговора в коридора на „Диджитал Върасити“, подметнатата заплаха на софтуерния бизнесмен.
— Клайн — каза той, отпускайки се на стола си.
— Дяволски си прав. Клайн.
Д’Агоста я изгледа. После сведе очи.
— Какво е направил?
— Дарил е пет милиона долара на Фондация „Дайсън“. При условие, че няма да бъда назначена в отряда за специални задачи.
— Не може да го направи. Това е подкуп. Това е срещу закона.
— О, я стига! Много добре знаеш как стават нещата в този град.
Д’Агоста въздъхна. Изпълни го справедливо възмущение, дори ярост, след което изведнъж се почувства уморен и отегчен.
— Рокър не е глупак — каза Лора горчиво. — Знае, че ще го разпънат на кръст, ако отхвърли подобно дарение — особено за такъв политически „горещ картоф“ като Фондация „Дайсън“. И аз съм гръмоотводът.
— Лора… Толкова съжалявам. Ти си последният човек, когото бих искал да видя пожертван. Но просто си върша работата. Какво се предполага, че трябва да направя — да позволя на този тип да се измъкне? Той наистина представлява интерес за нас. Заплашвал е Смитбак.
— Това, което се предполага, че трябва да направиш, е да действаш професионално. След убийството на Смитбак не си на себе си. Чух за онази твоя нескопосана заповед за претърсване, как си натрил носа на Клайн с нея. Знаеш, че на този тип малко му трябва, и въпреки това си го провокирал. И за да си отмъсти, се нахвърля на мен.
— Вярно е — опитвах седа го провокирам, направих погрешна стъпка. Той е от онези хора, които не могат да бъдат накарани да изгубят самообладание. Ако знаех, че ще си го върне на теб, не бих го направил. — Той наведе глава и започна да разтрива слепоочията си с пръсти.
— Какво мога да кажа? Тази работа означаваше за мен повече от всичко.
Думите й увиснаха във въздуха. Д’Агоста бавно вдигна поглед нагоре и очите им се срещнаха.
По прозореца на офиса му се чу глухо почукване. Той погледна и видя един сержант да стои на прага.
— Извинете, сър — каза той. — Мисля, че трябва да обърнете на канал две.
Без да каже дума, Д’Агоста отиде до телевизора, закрепен високо на стената, и натисна бутона. Любителско видео изпълни екрана; беше зърнесто, но той мигновено разпозна жената в кадъра като Нора Кели. Беше облечена в тънък болничен халат, със смъртно бледо лице. Изглежда се намираше в някакво подземие: грубо изсечени каменни стени, разхвърляна слама върху циментов под. Той гледаше как тя пристъпва несигурно към обектива.
— Помогнете ми — произнесе тя.
Картината рязко подскочи и прекъсна.
Д’Агоста се обърна към полицая.
— Какво е това, по дяволите?
— Появи се в мрежата преди петнайсет минути. Изпращат оригинала сега.
— Искам най-добрите съдебни експерти да се захванат с това. Веднага — разбрахте ли? Къде е било пуснато?
— Дойде по електронната поща.
— Проследете го.
— Да, сър. — Сержантът излезе.
Д’Агоста се отпусна и обхвана главата си с две ръце. Затвори очи. Измина цяла минута, преди да дойде на себе си. След това облиза устни и произнесе тихо:
— Ще я намеря, Лора — ако ще и това да е последната ми работа като офицер. Каквото и да изисква — без значение — моя лична задача е да видя, че Нора Кели не е умряла. И че виновните си плащат за това.
— Ето пак — намръщи се Лора. — Точно за това говорех. Ако искаш да спасиш Нора Кели, трябва да държиш емоциите си под контрол. Трябва да започнеш да се държиш отново като професионално ченге. Иначе следващият път няма да съм само аз наранена.
И без да каже друго, тя се обърна и напусна офиса, затваряйки силно вратата след себе си.
55.
Когато пролетното слънце позлати кремавите стени и се изкачи по керамичните пазви на сводовете на Дакота, пред входа на сградата на 72-а улица, се разигра едно странно шествие. Двама прислужници излязоха през черните порти от ковано желязо, всеки държеше три куфарчета. Те бяха последвани от една жена в бяла униформа на медицинска сестра, която излезе от мрака на тунела на двора и зае позиция до портиерската будка. След това се появи Проктър и отиде до чакащия на тротоара Ролс Ройс, отвори задната врата и застана отстрани очаквателно. След доста време от вратата се показа дребна фигура, отпусната в инвалидна количка, бутана от втора медицинска сестра. Въпреки топлия ден на циганското лято фигурата бе толкова дебело увита в одеяла, маншони и шалове, че бе трудно да се определи полът й. Лицето беше скрито от голяма, отпусната бяла шапка. Под тъмните очила се показваше едно седефено цигаре.
Сестрата закара количката до чакащия Проктър. В този миг Пендъргаст изскочи от входа и се насочи към Ролса с ръце в джобовете.
— Няма ли начин да ви склоня да останете малко по-дълго, учителю? — попита той.
Човекът в инвалидната количка кихна оглушително.
— Не бих останал и минута повече, дори и ако самият Исус Христос ме беше помолил! — дойде киселият отговор.
— Нека ви помогна, мосю Бертен — каза Проктър.
— Един момент. — Изпод одеялото се показа бледа ръка, държаща спрей за нос. Тя го вдигна до едната трепкаща ноздра, и след като в нея бе изстреляно порядъчно количество от лековитото му съдържание, той бе върнат отново под одеялото. Тъмните очила бяха свалени и мушнати в пътната чанта, която изглежда никога не се отделяше от дребния мъж. — Можете да действате. Doucement, pour l’amour du ciel — doucement 35!
С известно усилие Проктър и сестрата успяха да преместят Бертен от инвалидната количка и — под дъжд от проклятия — да го сложат на задната седалка в колата. Пендъргаст се приближи и се наведе до прозореца.
— Не се ли чувствате поне малко по-добре? — попита той.
— Не, и няма да се почувствам, докато не се върна обратно до блатата — ако изобщо успея. — Бертен погледна изпод одеялата, стискайки голямата си тояга, а очите му блестяха като черни мъниста. — И ти трябва да внимаваш, Алойзиъс — магията за смърт на онзи жрец е силна: стара и силна.
— Наистина.
— Как се чувстваш?
— Не съм зле.
— Виждаш ли! — обяви Бертен с известна триумфалност. Ръката се появи отново, затършува из натъпканата чанта и извади оттам малко запечатано пликче. — Разтвори това в шест унции отвара от корените на сарсапарила 36и добави малко ленено масло. Два пъти дневно.
Пендъргаст прибра пликчето в джоба си.
— Благодаря, maitre. Съжалявам, че ви причиних такава неприятност.
За миг блестящите черни очи омекнаха.
— Пфу! Беше хубаво, че се видяхме след толкова години. Следващият път, когато се срещнем, обаче, ще е в Ню Орлиънс — няма да се върна в това място на мрака отново! — Той потрепери. — Желая ти късмет. Този Лоана Вилата е истински дявол. Дявол.