— Има ли още нещо, което трябва да ми кажете, преди да си тръгнете?
— Не. Да! — Дребният мъж се закашля и се сви отново. — Почти го бях забравил при тези си страдания. Онова малко ковчеже, което ти ми показа — онова, в стаята за доказателства… — Странно е.
— За онова ли става въпрос — от гробницата на Колин Фиъринг? Което повредихте?
Бертен кимна.
— Отне ми известно време да го осъзная. Но аранжировката на черепите и костите на капака… — Той поклати глава. — Пропорцията е необичайна, противоречаща сама на себе си. Би трябвало да следва Истинската Матрица: две към пет. Едва доловима разлика, но все пак разлика. Не си пасва с останалото. — Той махна презрително с пръсти. — Примитивно е, странно е.
— Анализирах сивкавия прах, който беше вътре в нея. Изглежда, че е обикновена дървесна пепел.
Поредно презрително махване с пръсти.
— Виждаш ли? Не си пасва с другите оби на Шариер и Вилата. Онези са безкрайно по-лоши. Защо този предмет не отговаря на матрицата, е загадка.
— Благодаря ви, учителю. — И Пендъргаст се изправи със замислено изражение върху лицето.
— Няма защо. А сега adieu 37, скъпи ми Алойзиъс… adieu! Помни: разтваряш това в отвара от шест унции сарсапарила, два пъти дневно. — Бертен потропа по тавана на колата с върха на тоягата си. — Можете да тръгвате, добри ми господине! И не пришпорвайте конете, умолявам ви!
56.
Отдел „Мултимедии“ на площад „Полиция“ №1 напомняше на Д’Агоста за контролна зала в подводница: гореща, натъпкана с електроника, задушна. Под ниския таван имаше най-малко двайсет души, приведени над терминали и уъркстейшъни. Някой ядеше, пикантната миризма на къри се носеше във въздуха.
Той спря и се огледа. Най-голямата група беше концентрирана в дъното, където се намираше кабинката на Джон Лоудър, началник на техническите служби към следствието. Д’Агоста тръгна нататък и чувството му за безсилие нарасна, когато видя, че Числит вече е там. Заместник-началникът се обърна, изгледа Д’Агоста и отново се върна в предишната си поза.
Лоудър седеше пред дигиталния си уъркстейшън — компютър с могъщ процесор под бюрото и двоен трийсетинчов монитор върху него. Въпреки предположението на Д’Агоста, съдебният техник бе настоявал, че са му нужни поне два часа, за да обработи и подготви видеото. До този момент бяха изминали деветдесет минути.
— Дай ми последните данни — каза Д’Агоста, когато се приближи.
Лоудър се отблъсна от бюрото.
— Става въпрос за MPEG-4 файл, изпратен по електронната поща до Отдела за радио и телевизионни новини.
— А трасето?
Лоудър поклати глава.
— Който го е направил, е използвал сървър в Казахстан.
— Видеото?
Техникът посочи към екрана:
— То е в съдебния видеоанализатор.
— Това ли е, което отнема двайсет минути?
Лоудър се намръщи.
— Синхронизирах и приведох кадрите в съответствие по време в целия клип, отстраних шумовете и изсветлих всяко изображение, след което приложих дигитално стабилизиране на образа.
— А спомняте ли си дали сте сложили черешка отгоре?
— Лейтенант, изчистването на файла не е само изглаждане и контрастиране на образа, то включва също и редуциране на отвличащите вниманието елементи, и може да накара да изпъкнат доказателства, които иначе биха останали незабелязани.
Д’Агоста понечи да каже, че тук става дума за заложен човешки живот и че всяка минута е от значение, но се отказа.
— Достатъчно. Да го видим.
Лоудър дръпна джог шатъла по-близко — кръгъл черен механизъм с размерите на хокейна шайба — и видеото оживя на разположения отляво монитор. Сега изглеждаше по-малко зърнесто и неясно, отколкото когато го бе видял по новините. Чу се тракане, след това слаба светлина прониза мрака: и се появи Нора. Тя се вгледа в камерата, лицето й, осветено от източника на светлина, приличаше на бял дух, който се носи в тъмнината. Зад нея Д’Агоста едва успя да различи разхвърляната на циментовия под слама, грубо измазаните с хоросан каменни стени.
— Помогнете ми — произнесе Нора.
Камерата трепна и фокусът се изгуби; след това отново се върна.
— Какво искате? — попита Нора.
Никакъв отговор, никакъв звук. После дойде нещо като заглушено стържене или скърцане. Светлината се завъртя и се отдалечи, мракът се върна и клипът свърши.
— Значи не можете да го проследите. — Д’Агоста се опитваше да говори със спокоен глас. — Има ли нещо друго около файла, което можете да ми кажете? Каквото и да е?
— Не беше мултиплексирано.
— Което означава?
— Не беше от затворена телевизионна мрежа. Източникът е най-вероятно стандартен потребител на дигитална видеокамера, може би с по-стар модел ръкохватка, което е причина за трепкането на образа.
— И няма никакво съобщение по имейла? Никакво искане за откуп, никакво послание от какъвто и да било род?
Лоудър поклати глава.
— Пуснете го отново, ако обичате.
Когато видеото тръгна, Д’Агоста се напрегна да различи нещо в тясното помещение, каквото и да е, което да му помогне да го идентифицира.
— Може ли да дадете увеличение на онази стена? — попита той.
Лоудър върна назад секунда-две от клипа; освети един отрязък от стената, близко до Нора; после го увеличи.
— Прекалено зърнест е — каза Д’Агоста.
— Изчакайте малко. Ей сега ще го оправим. Търпение. — Няколко кликвания с мишката и стената се открои значително — подредените груби камъни на зидарията, слепени с цимент.
— Мазе — каза Д’Агоста. — Със стара мазилка.
— За съжаление — обади се Числит за първи път, — няма как да определим къде е.
— Какво ще кажете за произхода на камъните?
— Невъзможно е да се определи специфичният им минералогичен състав — намръщи се Лоудър. — Може да са шисти, може да е базалт…
— Пусни го отново.
Те мълчаливо гледаха записа. Д’Агоста чувстваше как гневът му изпълва стаята. Запита се защо ли толкова го е грижа да се контролира: наглеците бяха отвлекли Нора.
— Този звук отзад — каза той. — Какво е това?
Лоудър дръпна джог шатъла на една страна.
— Работихме върху това. Ще използвам подобряващ качеството на звука софтуер.
На втория екран се появи един прозорец, в който се виждаше неравно извита лента, която приличаше на синусоида — звукова вълна.
— Малко по-тихо, ако обичате! — извика Лоудър. Залата притихна и той натисна бутона за включване в ъгъла на прозореца.
Извитата лента започна да се развива в средата на прозореца като лента на магнетофон. Д’Агоста чуваше заглушените движения на човека, който по всяка вероятност носеше камерата в тъмнината, краткото изщракване, когато камерата се включваше и стържещия звук, сякаш оставя камерата върху нещо — сякаш лещите бяха пъхани между решетки или в дупка. Чу се отново Нора да говори. И един звук. Изскърцване ли беше? Дращене? Беше прекалено тихо и имаше прекалено много странично съскане, за да се разбере.
— Можете ли да подобрите звука? — попита той. — Да го изолирате?
— Ще добавя едно параметрично устройство към сигналната писта. — Появиха се още прозорчета, някакви сложни графики тръгнаха през силуета на звуковата вълна. Лоудър пусна отново звуковия файл. Звучеше по-ясно, но все още имаше шумове. — Сега ще използваме един филтър, който ще блокира ниските шумове. — Още кликвания, още работа с мишката, най-накрая вълновата форма се появи отново.
— Това е звук от животно — каза Д’Агоста. — Животно, което колят.
— Боя се, че не го чувам — обади си Числит.
— А вие? — обърна се Д’Агоста към Лоудър. — Чувате ли го?
Техникът разтърка чело малко неспокойно.
— Трудно е да се каже. — Той отвори друг прозорец. — Според този спектроанализатор, става въпрос за микс от много високи честоти, някои по-високи от онези, които човешкото ухо е способно да чуе. Предполагам, че в случая имаме скърцане на пантите на ръждясала врата.