— Глупости!
— С цялото ми уважение… — започна Лоудър.
— С цялото ми уважение, това е животно. Мазето е старо, грубо. Нека ви кажа нещо: тази лента е дошла от Вилата. Трябва да нападнем мястото. Веднага. — Той се обърна и тръгна войнствено към Числит. — Нали, шефе?
— Лейтенант — припя Числит, а гласът му бе самото въплъщение на спокойствие и здрав разум, — вие по-скоро обърквате ситуацията, вместо да я изяснявате. Няма доказателства — никакви! — върху лентата, които да индикират източника й. Този звук може да бъде от милион различни неща.
„Обърквате ситуацията, вместо да я изяснявате. Милион различни неща.“ Не можеше да се начуди как такъв претенциозен тип като Числит бе в състояние да превърне една обикновена среща във викторина по правопис и правоговор? Д’Агоста се опита да запази спокойствие.
— Шефе, знаете, че тази вечер ще има демонстрация срещу Вилата.
— Получиха разрешение за демонстрацията и всичко е напълно законно. Ще разполагаме с достатъчно хора по това време, за да държим нещата под контрол.
— Нима? Няма как да сме сигурни. Ако демонстрацията стане неуправляема, може да предизвика реакция от Вилата — и да стане причина да убият Нора. Трябва да ги нападнем сега, още днес, предида е започнала демонстрацията. Да използваме елемента на изненада, да влезем бързо и да измъкнем Нора.
— Лейтенант, не чувате ли? Къде са ви доказателствата? Никой юрист няма да разреши нахлуване на базата на този единствен звук — дори и ако е от животно. Знаете го много добре. Особено — той подсмръкна — след злополучното ви претърсване на офиса на Клайн.
Д’Агоста се изправи. Усети, че бентът се пропуква, гневът и недоволството го заляха. Не го интересуваше.
— Погледнете се — произнесе той силно, — седите тук и се занимавате с апаратурата си.
Всички спряха работа и се обърнаха към него.
— Докато си играете с играчките си, една жена бе отвлечена, двама журналисти и един служител — убити. Онова, което ни трябва, е един внушителен многоброен отряд за бързо действие, с който да нанесем внезапен удар на онези торби с лайна вътре.
— Лейтенант — повиши глас Числит, — ваш дълг е да държите емоциите си под контрол. Знаем какви са залозите и правим всичко, каквото можем.
— Не, няма да сдържам емоциите си и не, не правим всичко! — Д’Агоста се обърна и напусна бързо стаята.
57.
Пендъргаст седеше в едно дебело кресло в салона на апартамента си на Дакота, прехвърлил крак върху крак, с отпусната върху свитите си пръсти брадичка. В също такова кресло от боядисана в бургундско червено кожа, на другия край на скъпия турски килим седеше Рен, а могъщата мебел почти бе погълнала дребното му птиче тяло. Между тях стоеше маса, върху която бе сложен чайник с чай Ей-Ли-Шан Джин Ксюан, кошничка с кифлички, кутия с масло и гърненца с мармалад и конфитюр от цариградско грозде.
— На какво дължа удоволствието от тази неочаквана визита посред бял ден? — попита Пендъргаст. — Би отнело доста време човек да ви измъкне в такъв час от бърлогата ви.
Рен кимна кратко.
— Вярно е, не съм привърженик на деня. Но открих нещо, което мисля, че трябва да знаете.
— За щастие, в апартамента ми рядко е ден. — Пендъргаст наля две чаши чай, сложи една пред госта си, след това вдигна другата към устните си.
Рен погледна към чашата си, но не я докосна.
— Все се каня да попитам. Как е прелестната Констанс?
— Получавам редовни съобщения от Тибет. Всичко се движи по график — или поне дотолкова, доколкото такива неща могат да стават по график. Надявам се да пътувам дотам в недалечно бъдеще. — Пендъргаст отпи нова глътка. — Казахте, че сте открил нещо. За бога, продължете.
— Докато проучвах историята на Вилата и нейните обитатели — и предшественици — аз, естествено, използвах голям брой счетоводни книги, вестникарски съобщения, обзори, ръкописи, стари издания и други документи. И докато го правех, забелязах нещо любопитно.
— И какво може да е то?
Рен се наведе напред.
— Че не съм първият, който прави подобно пътешествие във времето.
Пендъргаст остави чашата си.
— Наистина ли?
— На всеки, който проучва редки или исторически документи, му се издава идентификационен номер от библиотеката. Установих, че същият идентификационен номер се е появявал в базата данни за документите, които бях теглил за проучване. В първия момент си помислих, че е съвпадение. Но след като това се случи няколко пъти, влязох в базата данни и проверих на кого е този идентификационен номер. Напълно сигурно е: всеки документ за Вилата, за обитателите й, за тези, свързани с историята й, с историята на предишните й жители — със специално внимание, както изглежда, към основателите — са били също така проучвани от този друг изследовател. Бил е доста старателен — всъщност, сетил се е да изследва няколко вестника, които не ми хрумна да погледна. — Рен се засмя и поклати глава тъжно.
— И кой е този мистериозен изследовател?
— Там е въпросът — неговият, или нейният файл са били изтрити от архивите на библиотеката. Като че ли не е искал никой да знае, че е бил там. Единственото, което е останало, са следите, тъй да се каже, от минаването му. Знам, че е бил професионалист — това личи от представката на идентификационния му номер. Освен това съм убеден, че е бил нает за тази работа, а не че е проявявал личен интерес. Направено е прекалено бързо и методично за много кратък период от време, за да е просто хоби.
— Разбирам. — Пендъргаст отпи от чая. — И кога се е случило?
— Започнал е да изследва библиотечните материали преди осем месеца. Тегленията са продължили приблизително една седмица. И рязко са прекъснали преди два месеца.
Пендъргаст го погледна.
— Завършил ли е проучванията си?
— Да. — Рен се поколеба. — Съществува, разбира се, и друга възможност.
— И каква е тя?
— Търсил е нещо — нещо много специално. И рязкото спиране на работата му означава, че го е намерил.
След като гостът му си тръгна, Пендъргаст стана от креслото, напусна салона и тръгна по централния коридор на апартамента, докато стигна до малка, старомодна лаборатория. Съблече сакото на черния си костюм и го закачи на една закачалка зад вратата. Стаята беше доминирана от лабораторна маса от стеатит, върху която имаше химическа апаратура и една Бунзенова лампа. Стари дъбови шкафове стояха около стените, стъклени бутилки се състезаваха за място с парцаливи списания и добре подвързани справочници.
Той измъкна един ключ от джоба си и отключи един от шкафовете. Оттам извади чифт гумени ръкавици, лакирано ковчеже от орехово дърво, една стойка за епруветки с етикети и запушалки и една увеличителна лупа с месингов обков. Подреди всичко това на масата. Крачейки из стаята, той надяна гумените ръкавици и отключи втори шкаф. Миг по-късно в ръцете му се появи един череп — черепът, който той и Д’Агоста бяха изкопали от гроба край речния бряг. По челюстта и очните дупки още имаше пръст. Той внимателно остави черепа на масата и отвори сандъчето, за да извади комплект зъболекарски инструменти от 19 век с дръжки от слонова кост. С безкрайно внимание почисти черепа, отстранявайки мръсотията, част от която прехвърли в многобройните епруветки, като слагаше съответните етикети. В бурканите бяха пуснати проби белезникав прах, един зъб също отиде в една епруветка, заедно с част от кожа, косми и мастна тъкан.
Когато свърши, агентът остави черепа върху масата и се вгледа в него. Секундите минаваха, превръщаха се в минути. Стаята беше напълно тиха. И тогава Пендъргаст рязко стана. Сребристите му очи блестяха, осветени от вътрешен плам. Той взе лупата и се зае да изследва черепа от близко разстояние, като се фокусира най-накрая върху дясната очна кухина. Остави лупата и вдигна черепа, оглеждайки кухината от всички посоки. Виждаха се няколко тънки, разкривени рисунки във вътрешността й, същите като тези върху вътрешната задна стена на черепа.