— Имаме екипи на всички места в игрището.
— Това е главното. — Числит чу да се издига друг нерешителен възглас. Протестиращите звучаха много по-апатично от миналия път. И без онзи говорител, който ги възпламеняваше, тази работа без съмнение скоро щеше да претърпи фиаско. А и да не претърпеше, той бе подготвен.
— Сър. — Той се обърна и за своя изненада видя до себе си жена с капитански нашивки на яката. Беше дребна и тъмнокоса и отвърна на погледа му с хладна самоувереност, която той мигновено намери за дразнеща и леко заплашителна. Тя не беше част от неговия състав, но я познаваше: Лора Хейуърд. Най-младият капитан жена в службите. И гадже на лейтенант Д’Агоста — или, ако слуховете бяха верни, — бивше гадже. Нито едно от качествата й не печелеше симпатията му.
— Да, капитане? — каза той сдържано.
— Бях на брифинга ви по-рано. Опитах се да се срещна с вас след това, но излязохте преди да ви настигна.
— Да?
— С цялото ми уважение, сър, предвид плана, който описахте, не съм сигурна, че имате достатъчно войска, за да контролирате тази тълпа.
— Войска?Тълпа? Погледнете сама, капитане. — Числит махна с ръка към бейзболното игрище. — Не виждате ли колко са демонстрантите? Ще подвият опашка и ще хукнат само един от полицаите да каже „бум“.
Инспектор Минерва, който слушаше, се усмихна.
— Изобщо не вярвам в това. Може да дойдат още.
— И откъде точно ще дойдат, според вас?
— Има няколко сборни пункта в този квартал, където биха могли да се съберат — отвърна Хейуърд. — И лично аз забелязах доста групи — което не е характерно, особено за есенна вечер след работен ден.
— Точно поради тази причина сме разположили постове на предни позиции. Това ни дава гъвкавостта, от която се нуждаем, за да действаме бързо. — Той се опитваше да сдържа нотката на раздразнение в гласа си.
— Видях вашата диаграма, сър. Тези предни позиции се състоят само от по половин дузина полицаи всяка. Ако линията ви се пропука, протестиращите може да нахлуят право във Вилата. И ако Нора Кели е вътре и я държат за заложница — което изглежда напълно възможно — тъмничарите й може да се паникьосат. И животът й да се окаже в опасност.
Това беше точно лайняната линия на разсъждение, която Д’Агоста бе избълвал. Може би точно той й го бе втълпил.
— Отчитам загрижеността ви — отвърна той, без да се опитва да крие сарказма в тона си, — макар да отбелязвам за протокола, че един съдия по-рано днес изрази становище, че няма абсолютно никакви доказателства, че Нора Кели е там, и отказа да издаде заповед за претърсване на Вилата. А сега ще бъдете ли така любезна да ми кажете какво правите тук, капитане? Последния път, когато проверих, Инууд Хил Парк не беше във вашата юрисдикция.
Хейуърд не отговори. Той забеляза, че тя вече не гледа към него, а по-скоро някъде зад него.
Той се обърна. От изток се приближаваше друга група протестиращи. Не носеха плакати, но изглеждаха делово, крачеха бързо и много спокойно към бейзболното игрище, стеснявайки редиците си, докато приближаваха. Беше разнородна група.
— Дай ми този бинокъл — каза той на Минерва.
Сканирайки групата през бинокъла, той видя начело закръгления мъж, който последния път водеше протеста. За миг, докато гледаше решителното изражение върху лицето му и студените черти на демонстрантите, Числит усети да го бодва безпокойство.
Но то отмина така бързо, както се бе появило. Какво променяха още сто или двеста души? Той имаше достатъчно хора, за да се справи с четиристотин протестиращи — че и с повече. Освен това планът му за сдържаност беше шедьовър на икономия и гъвкавост.
Той върна бинокъла на Минерва.
— Предай съобщението — произнесе той с най-смелия си тон, игнорирайки Хейуърд. — Започваме финалното разгръщане сега. Кажи на предните постове да бъдат готови.
— Да, сър — отвърна Минерва и извади радиостанцията си.
63.
Д’Агоста замръзна. Пендъргаст, с нахлупена качулка на главата, промърмори нещо и се затътри към мъжа колебливо, като старец на несигурните си крака.
— Какво правите тук? — попита отново мъжът със странния си екзотичен акцент.
Пендъргаст произнесе грубо:
— Va t’en, sale bete 38!
Влезлият отстъпи една крачка.
— Да, но… не би трябвало да сте тук.
Пендъргаст, като влачеше крака, се приближи още и с едно намигане на окото предупреди Д’Агоста да бъде готов.
— Аз съм само един старец — започна той с тих, хъхрещ глас и вдигна нагоре треперещата си ръка. — Можеш ли да ми помогнеш…?
Мъжът се наведе напред, за да чуе по-добре, и Д’Агоста пъргаво заобиколи и го удари по слепоочието с приклада на оръжието си. Фигурата се отпусна в безсъзнание.
Д’Агоста можеше да чуе други гласове, развълнувани гласове в стаята отвъд; не всички, изглежда, присъстваха на церемонията в централната църква. Нямаше задна врата към килера за провизии — беше без изход, и те бяха в капан с мъжа в безсъзнание.
— В асансьора — прошепна Пендъргаст.
Наблъскаха мъжа в асансьора, затвориха вратата и го спуснаха в мазето. Почти веднага след това на входа на килера се появиха други трима.
— Морведре, какво правиш? — попита единият. — Ела с нас. Ти също.
Те отминаха и Д’Агоста и Пендъргаст се оказаха зад тях, опитвайки се да имитират бавната им тиха походка. Д’Агоста усети, че чувството му за безизходица и напрежение нарастват. Нямаше начин да продължат дълго тази измама; трябваше да избягат и да започнат да претърсват мазето. Времето течеше.
Мъжете завиха и тръгнаха по дълъг, тесен проход, минаха през серия двойни врати и тогава влязоха в самата църква. Въздухът беше изпълнен с мирис на восъчни свещи и силен тамян; тълпата се блъскаше и шепнеше нещо, люлеейки се като море в ритъма на висшия жрец, Шариер, застанал отпред. Две редици запалени свещи осигуряваха светлината, докато четирима мъже се трудеха над плоска каменна поставка в пода. Зад тях във восъчната тъмнина стояха много други, дузини, мълчаха, само бялото на очите им просветваше като перли в гъстия мрак на покритите им с качулки фигури. Отстрани стоеше Босонг, изправен величествено в цял ръст, и наблюдаваше ставащото с неразгадаемо изражение.
Д’Агоста гледаше как четиримата мъже провряха въжета през железните пръстени, поставени в ъглите на дългата каменна поставка, завързаха ги, после ги пуснаха на каменния под и заеха места до тях. Настъпи тишина, когато върховният жрец отиде отпред с малък свещник в едната си ръка и хлопка в другата. Наметнат с груба кафява мантия, той се движеше с изключително внимание, докато накрая застана в центъра на камъка.
Раздвижи хлопката леко: веднъж, два пъти, три… като бавно се въртеше в кръг, восъкът от свещите капеше по ръката му и се търкаляше по камъка. Една ръка бръкна в джоба на наметката му, извади нещо малко, покрито с пера и го пусна, когато той се обърна. Ново потракване с хлопката, последвано от бавно завъртане в кръг. След това Шариер вдигна босия си крак високо и го стовари с плясък върху камъка.
Настъпи внезапна тишина и след това отдолу долетя неясен звук, стържещо, хрипливо дишане.
Тишината около олтара беше пълна.
Висшият жрец изтрака още веднъж, малко по-силно, и направи още един кръг. След това вдигна крак и за втори път го стовари шумно върху камъка.
Ааааааиихххуууууу…долетя скръбен звук отдолу.
Д’Агоста погледна към Пендъргаст, сърцето му биеше бясно в гърдите, но агентът от ФБР гледаше ставащото с напрегнато внимание изпод тежката, скриваща лицето му, качулка.
Жрецът започна да танцува в лениви кръгове, старите му крака ситнеха леко, правейки кръгове около малкия предмет с перата. Всяка следваща стъпка беше по-силна, плясък, след това отдолу идваше глух ответен стон. Когато танцът забърза, а плясъците зачестиха, стоновете станаха по-продължителни и силни. Те идваха от някого или нещо, подбуждано към раздразнение от звука на потропване отгоре. Изумен, Д’Агоста ги разпозна.