Да се захване…
Там, на шест инча от ръката му, лежеше човешка челюстна кост, окичена с всичките си зъби. Той се изви отчаяно, опитвайки се да протегне достатъчно здравата си ръка, за да хване мандибулата. След това се обърна странично и притисна зъбите на челюстта към една пукнатина в тавана на нишата; от едновременния натиск и въртене най-накрая успя да се освободи.
Изпълзя навън с огромно облекчение и се изправи в залата, дишайки учестено. Навсякъде беше тихо. Явно зомбито и преследвачите му се бяха върнали да се разправят с протестиращите.
Д’Агоста се върна към централния коридор и предпазливо щракна запалката си да огледа. Коридорът нямаше изход. Виждаха се няколко груби погребални зали от всяка страна, изкопани в същата тежка глина и укрепени с греди, но те нямаха нищо общо с измазаните с хоросан каменни стени, заснети на видеото. Нищо, което бе видял до този момент, не напомняше на онази конструкция — самият камък бе различен. Трябваше да търси другаде.
Като се върна по стъпките си, движейки се покрай кладенеца, той се озова отново в района на сводестия некропол. По дължината на стените имаше голям брой малки железни врати, които водеха вероятно към семейни крипти; разгледа ги една по една, но нямаше и следа от Нора.
С нарастващо безпокойство се помъчи да възстанови маршрута си по пътя на проби и грешки, попадайки най-накрая в централната крипта. Тук остана за миг и се опита да състави карта на избените помещения в главата си, като мислено попълни секциите, през които бе минавал в полусъзнание. Имаше врати във всички посоки; една водеше към катакомбите, друга — осъзна той — към коридора без изход, от който току-що се бе върнал. Оставаха още две, които предстоеше да провери.
Избра една напосоки.
Тя отново водеше към тунел. Но по някакъв начин изглеждаше по-обещаващо: стените бяха от грубо изсечен камък. Не точно такива като във видеото, но доста подобни.
Откъм коридора се носеше отвратителна смрад. Д’Агоста спря и щракна запалката си за миг, като се опитваше да пести горивото. Коридорът беше мръсен, камъните — оплескани с тиня и покрити с плесен, подът предизвикваше неприятно чувство при допир.
Когато освети наоколо с пламъчето, от тъмнината напред чу слаб, заглушен вик, пълен с ужас.
— … Нора?
Като държеше запалката пред себе си, той спринтира по коридора по посока на звука.
71.
Плок поведе решително демонстрантите през църквата, шумната възбудена тълпа преобръщаше вуду олтарите и окичените с фетиши гробници. Когато жрецът им падна на земята, облечените в мантии и качулки фигури се дръпнаха объркано встрани, превъзхождани значително по численост от нашествениците. Плок осъзна, че предимството бе на негова страна; трикът беше да се възползват от него и да го задържат. С тълпата след себе си той тръгна към централния олтар. Тук имаше един дървен стълб, изпръскан с кръв, където явно стояха животните, които трябваше да бъдат принесени в жертва, и прясна локва кръв.
— Разрушете тази касапница! — извика Плок, когато тълпата започна да настъпва към издигнатата платформа. Те не чакаха втора покана — събориха стълба, счупиха отворените ковчези и започнаха да хвърлят на всички страни мощите.
— Богохулници! — избоботи дълбокият глас на Босонг. Той стоеше над падналия жрец, изоставен и стъпкан от възбудената тълпа. Самият Босонг също не бе пощаден — когато тръгна към централната пътека, Плок видя, че по челото му се вие тънка струйка кръв.
Гласът на Босонг имаше стимулиращ ефект върху обитателите на Вилата. Те спряха да отстъпват и останаха като в някакъв ступор. В ръцете на някои блеснаха ножове.
— Касапин! — изкрещя един от протестиращите към Босонг.
Плок осъзна, че не трябва да спират, той трябваше да ги изведе от църквата. Безизходното положение можеше бързо да прерасне в насилие.
Една от фигурите в роби и качулки внезапно се хвърли напред с вик, удряйки демонстранта; завърза се кратка ожесточена битка между двамата, която бързо възпламени тълпата, хората от двете групи се втурнаха да защитават своите. Чу се вик: някой беше прободен с нож.
— Убийци!
— Убийци!
Възелът от хора, които се блъскаха, удряха и ритаха се затегна. Гледката бе почти сюрреалистична. За броени минути няколко души лежаха на каменния под окървавени.
— Животните! — внезапно извика Плок. Той можеше да ги чуе и помирише, приглушената врява и шум зад една врата до олтара. — Насам! Намерете животните и ги освободете! — Изпълнен с чувство за мисия, той хукна към вратата и заблъска по нея.
Първите от групата натиснаха, тараните отново се появиха. Разтърсващ, съкрушителен удар — и те минаха под един каменен свод в стаята отвъд, оградена с масивна желязна решетка. От другата страна се разкри ужасна сцена: дузина малки животни — агнета, ярета, телета — дори котенца — затворени в голяма каменна камера, по пода на която имаше разхвърляна слама. Животните се разврещяха, агнетата започнаха да блеят, котетата мяукаха жално.
За миг Плок остана безмълвен. Беше ужасен. Това бе по-отвратително, отколкото си бе представял.
— Отворете на животните да излязат! — извика той. — Освободете ги! Да разрушим това свърталище на варвари и мъчители!
— Не! — изкрещя Босонг, докато си пробиваше път напред, но бе издърпан назад и повален на пода.
Тараните заблъскаха желязната решетка, но тя се оказа по-здрава от дървените врати. Отново и отново те удряха желязото, зад което животните се бяха скупчили и врещяха.
— Ключ? Дайте ключ! — извика Плок. — У него сигурно има ключ. — Той посочи към Босонг, който се бе изправил и се бореше с няколко от протестиращите.
Тълпата връхлетя върху него и той изчезна в мелето.
— Ето го! — Един мъж вдигна връзка с ключове. Тя бързо бе предадена напред и Плок започна да пъха тежките ключове в ключалката един след друг. Единият стана. Той отвори широко вратата.
Хората от челните редици се втурнаха и изкараха животните, като се опитваха да ги държат заедно, но това бе трудна задача.
Вдигна се прах и църквата се превърна в дяволска сцена на ожесточена борба. Животните тропаха с копита, тичаха на всички страни и скачаха, когато обитателите на Вилата се опитваха да ги хванат.
— Сега е моментът! — изкрещя Плок. — Да прогоним тези касапи! Да ги прогоним! Сега!
72.
Полицейският патрулен катер с Пендъргаст на румпела пореше водите на река Харлем с петдесет възела, като зави покрай северния край на остров Манхатън и се насочи на юг. Той профуча през поредицата от мостове: мостът на Западна 207-а; мостът Уошингтън; мостът Алигзандър Хамилтън; мостът Хай; мостът на 145-та улица; и най-накрая мостът на Уилис авеню. Тук река Харлем се разширяваше в залив, близо до мястото, където се пресичаше с Ийст ривър. Но вместо да тръгне към Ийст ривър, Пендъргаст обърна кораба с рязък завой и го насочи към Бронкс Кил: тясна, мръсна рекичка, разделяща Бронкс от Рандалс Айлънд.
Като намали скоростта до трийсет възела, той се спусна по Бронкс Кил — наподобяващ повече клоака и бунище, отколкото воден канал — корабът оставяше кафява диря, миризма на блатен газ и канализация се виеше като миазма. Напред се издигаше тъмна железопътна линия и той мина под нея, шумът от дизеловия двигател отекна странно, докато преминаваше през късия тунел. Нощта бе обвила безрадостния пейзаж и Пендъргаст стисна ръкохватката на корабния прожектор, насочвайки лъча към различните препятствия напред, докато корабът криволичеше между стърчащи останки от стари кораби, прогнили стълбове на отдавна изчезнали мостове и потънали скелети на влакчета, използвани някога в метрото.
Съвсем неочаквано Бронкс Кил се разшири отново до широк залив, отваряйки се към горен Хел Гейт и северния край на Ийст ривър. Големият затворнически комплекс на Рикърс Айлънд се показа право насреща, покритите с позорна слава циментови кули, оформени като „Х“, окъпани в безмилостна жълта светлина, се издигаха срещу черното небе.