Фалшива тревога.
Изправи се и погледна часовника си. Почти очакваше онова, което предстоеше. Перверзно удоволствие, да, но и древно, кодирано в самите гени: удоволствието да убиваш. Той го бе правил преди и установи, че е необичайно пречистващо преживяване. Може би ако не беше филмов режисьор, щеше да е станал отличен сериен убиец.
Като се усмихна на себе си, оценявайки тази малка духовитост, той извади ключа си, отвори вратата и набра кода, изключвайки алармената система на къщата. Но когато прекоси кухнята и тръгна към вратата, водеща в подземието, усети колебание. Защо фалшива аларма точно сега? Обикновено се случваха по време на гръмотевични бури или силен вятър. А нощта бе тиха, ясна, без полъх на вятър. Да не би да беше станало късо съединение, случайно изпразване на статично електричество? Изпита безпокойство, а това бе чувство, което се бе научил никога да не игнорира.
Вместо да се насочи към подземието, той се обърна и тръгна тихо през тъмните коридори към кабинета си. Включи компютъра си Макинтош, въведе паролата и влезе в уебсайта, който управляваше охранителните датчици. Ако някой беше проникнал през кухненската врата, той би трябвало да мине през ливадата зад старата оранжерия, където би го засякъл някой от датчиците. На практика нямаше начин да се влезе в къщата, без човек да бъде видян — покритието беше повече от сто процента — но ако реши да опита, страната откъм кухнята с оградената градина и започналата да се руши оранжерия, беше може би най-слабото място в цялата система. Той въведе втората парола и живата картина от камерите подскочи на екрана. Проверявайки Блекбърито си, той видя, че е регистриран алармен сигнал в осем и четиридесет и една минути. Натисна 8:36 върху дигиталната клавиатура, избра камерата и се приготви да гледа.
Беше минало залез-слънце и образът беше тъмен — нищо не нарушаваше нощната картина. Той се заигра с контролните уреди, увеличавайки изображението до краен възможен предел. Чудеше се на параноята си; както винаги, обръщаше внимание и на най-дребното нещо. Помисли си с иронична усмивка, че това беше едновременно и най-лошото, и най-доброто му качество. И все пак чувството за безпокойство си оставаше…
Точно тогава видя нещо черно да прекосява ъгъла на екрана.
Естебан спря движението, върна назад и го пусна на бавен ход. Ето отново: една фигура в черно, която прелетя на самия ръб на полето на камерата. Усети, че гръбнакът му се вледенява. Много, много умно; ако той самият се опитваше да се вмъкне в къщата, точно така щеше да го направи.
Спря и отново върна, кадър по кадър. Бягащият човек се мярна само в шест от кадрите, за по-малко от една пета от секундата, но камерата с висока резолюция го беше уловила добре; и в централния кадър Естебан ясно видя бледото лице на мъжа и бледите му ръце.
Той стана рязко, блъскайки стола. Това беше агентът от ФБР, онзи, който го бе посетил преди една седмица. Мигновено вълна на паника заплаши да го залее, усети, че се задушава и че гърдите го стягат. Всичко дотук беше минало перфектно — а сега това. Как е разбрал? Как е разбрал?
С огромно усилие на волята той прогони паниката. Да мисли под напрежение беше едно от най-силните му качества, нещо, което бе научил във филмовия бизнес. Когато се случеше нещата на снимачната площадка да се объркат по средата на снимките, и всички стояха наоколо при хиляда долара на минута, чакайки го да измисли нещо, той трябваше светкавично, за част от секундата да взема правилни решения.
Пендъргаст. Така се казваше агентът от ФБР. Беше сам. Бе оставил мускулестия си приятел, онзи, с италианското име. Защо? Това означаваше, че е надушил нещо, работейки сам, необвързан. Ако разполагаше с твърди доказателства, щеше да дойде със спецотряд, с бълващи огън оръжия. Това беше първо.
Второто беше, че Пендъргаст не знаеше, че е разкрит. Може би беше видял Естебан да идва с кола или е предположил, че ще дойде. Но не знаеше, че Естебан знае, че той е тук. Това даваше на Естебан несъмнено преимущество.
Трето: Пендъргаст не познаваше плана на имението, особено този на обширното и объркващо подземие. А Естебан можеше да се движи из него със затворени очи.
Той се върна на бюрото си, мислейки трескаво. Пендъргаст трябва да се бе насочил към подземието — в това беше сигурен. Дошъл е да търси жената. Вероятно се е спуснал долу през задното кухненско стълбище, много близо до вратата, през която е влязъл. И несъмнено сега се намираше там: под къщата, като търсеше пипнешком сред стария филмов реквизит, пробивайки си път през южните изби. Щеше да му отнеме поне петнайсет минути да намери пътя през цялата тази бъркотия към тунела, който водеше към хамбара.
За щастие, момичето беше в избата под хамбара. За нещастие, имаше тунел, който свързваше подземието на къщата с подземието на хамбара.
Внезапно Естебан взе решение. Пъхна пистолета в колана си и се изправи, след което бързо излезе през входната врата и тръгна през ливадата към хамбара. Докато крачеше, тънка усмивка разтегна лицето му: планът придоби форма. Този нещастник нямаше представа в какво се забърква. Тази малка драма щеше да има очарователен финал — много очарователен. Не по-различен от последния му филм „Бягство“. Жалко, че не можеше да го заснеме.
75.
Рич Плок стоеше в тъмнината, виковете и крясъците на обитателите на Вилата и на демонстрантите се смесваха с тези на животните, вуду заклинанията и биенето на барабани. След първоначалното нахлуване в църквата местните се бяха окопитили, но само за кратко, и сега отстъпваха отново, мнозина се измъкваха през страничните врати в тесните ветровити алеи и лабиринта от сгради, които съставляваха Вилата.
За Плок това бе неочакван обрат и дори малко разочароващ. Наистина, бяха освободили успешно животните, но — осъзна той сега — нямаше къде да ги съберат, нито къде да ги държат, и те бягаха уплашено, повечето даже бяха изчезнали през разбитите врати в двора. Не бе помислил предварително за това и сега не знаеше какво да прави. Планът му беше да изгонят местните оттук, но не си бе дал сметка колко голямо и объркващо място е Вилата; нито пък бе очаквал, че тези странни, облечени в кафяви наметала и качулки хора ще изчезнат така внезапно, ще избягат някъде в тъмното, вместо да се вкопчат в дълга битка, по време на която да бъдат прогонени. Бяха като старите индианци, които бягаха от пряка конфронтация.
Трябваше да ги намери.
И докато ги търсеше с групата си, щяха да търсят и отвлечената жена. Защото Плок започна да осъзнава, че ако не спасяха жената като начин да оправдаят нападението си над Вилата, те можеха — не, щяха! — здравата да си изпатят, когато цялата тази дандания отминеше. Щяха да минат през Вилата, да я прочистят, да изгонят касапите, да им покажат, че няма къде да се скрият — и междувременно да спасят живота на онази жена. Ако изпълнеха това, общественото мнение щеше твърдо да е на тяхна страна. И щяха да имат все пак някакво юридическо оправдание. Ако не…
Демонстрантите продължаваха да прииждат през разбитите врати на църквата, да пълнят помещението, докато последните обитатели на Вилата изчезнаха. Единственият, който остана, беше лидерът им, Босонг, който стоеше като статуя, неподвижен, с течаща от челото му кръв, и гледаше ставащото с опасен поглед.
Когато и последните демонстранти влязоха в църквата, Плок се качи на издигнатата платформа.
— Хора! — извика той и вдигна ръце.
Сред множеството настъпи тишина. Той се опита да игнорира Босонг, който стоеше в ъгъла, гледаше, и цялото му присъствие излъчваше безкрайната му неприязън.
— Трябва да сме заедно! — извика Плок. — Палачите се скриха и трябва да ги открием, да ги прогоним! И преди всичко — да спасим жената!