Само че трупът не беше отишъл в погребален дом. Беше откраднат. И сега се намираше тук.
Пендъргаст се вгледа по-внимателно. Бръкна в джоба на палтото си, извади чифт пинсети и ги използва, за да свали няколкото парченца бяла латексова гума, залепнала към лицето на мъртвеца: едно от ноздрата, друго от ушната мида. Огледа ги отблизо на светлината на фенерчето, след това ги пусна замислено в джоба си.
Бавно плъзна светлината наоколо — и видя на петдесетина крачки друг разложен труп, спретнат и облечен за погребение в черен костюм. Непознат човек, но висок, с дълги крайници, с приблизително същите ръст и тегло като Смитбак и Фиъринг.
Докато гледаше двата трупа, последните подробности от заговора на Естебан изкристализираха в ума му. Това бе във висша степен елегантен план. Оставаше само един въпрос: какво пишеше в документа, който Естебан бе ограбил от гробницата? Би трябвало да е нещо наистина необикновено, нещо изключително ценно, за да поеме човек такъв риск. Като внимаваше, Пендъргаст тихо затвори ципа. Беше изумен не само от сложността на плана на Естебан, но и от дързостта му. Само човек с изключително търпение, визия за стратегия и смелост можеше да го измисли. И да го осъществи; ако Пендъргаст не се бе натъкнал случайно на плячкосаната гробница в подземието на Вилата и не бе свързал този детайл с окървавената опаковка на една агнешка главичка за печене, намерена в боклука, мъжът щеше да избяга без някой да разбере нещо.
В зловонния мрак Пендъргаст мислеше напрегнато. В лудия си устрем да спаси Нора колкото е възможно по-скоро, той бе пропуснал да обмисли подробно как да действа по отношение на Естебан. Сега осъзна, че е подценявал Естебан — той бе страшен противник. Разстоянието с кола от Инууд до Глен Коув беше такова, че той със сигурност се беше прибрал вкъщи. И със сигурност знаеше, че Пендъргаст също е там. Такъв човек със сигурност имаше план и вече го очакваше. И той трябваше да осуети очакванията на мъжа. Трябваше да го удари — бързо, от неочаквана посока.
Внимателно, безшумно, той се върна обратно в прохода, откъдето бе дошъл.
Естебан чакаше в тунела, застанал до лоста, напрегнал слух. Агентът от ФБР беше дяволски безшумен, но в това тихо подземно пространство се чуваха дори най-слабите звуци. Като се вслушваше напрегнато, той можеше да си представи какво става. Първо, едва доловимият звук от дърпането на ципа; след това шумоленето на полиетиленовия чувал; няколко минути тишина — и отново ципът. След което забеляза слабия блясък на светлина: фенерчето на Пендъргаст. Той остана да чака.
Беше забавно наистина, че агентът на ФБР откри двете тела. Какъв ли шок трябва да е било? Запита се какво е разбрал агентът и до каква степен; този тип бе дяволски умен. Може би знаеше вече всичко, освен решаващото: що за документ беше задигнал Естебан от гробницата на прадядо си.
Важното беше, че Пендъргаст действа наслуки, без доказателства — и затова беше тук сам, без подкрепление или специален отряд.
При мисълта за документа Естебан усети внезапна паника и по гърба му тръгнаха ледени тръпки. Не беше у него. Къде го беше оставил? В незаключената си кола, оставена на алеята. Тази проклета аларма от неговия Блекбъри го бе разсеяла, след като се бе прибрал вкъщи. Ами ако документът беше откраднат? Ами ако Пендъргаст го е открил? Но това бяха глупави мисли: вратата към имението беше затворена и заключена, а Пендъргаст беше тук, в тунела. Естебан щеше да си вземе документа колкото е възможно по-скоро, но точно сега имаше да върши спешна работа.
Тишината откъм тунела бе абсолютна. Като сдържаше дъха си, той се ослуша и зачака.
Слабата непряка светлина оставаше устойчива, не мърдаше. След като минутите се трупаха и не ставаше нищо, той започна да осъзнава, че нещо не е наред.
— Господин Естебан? — долетя приятен глас от тъмнината зад него. — Ще бъдете ли така добър да останете без да мърдате, като същевременно бавно пуснете оръжието си на пода? Предупреждавам ви, че най-слабото движение, дори едно ненавременно потрепване на мигли, ще доведе до мигновената ви смърт.
79.
Естебан пусна пистолета си и той тупна глухо.
— А сега ще вдигнете ли бавно ръце нагоре, като отстъпите две крачки назад и се обърнете към стената?
Естебан направи каквото бе поискано. Пендъргаст се приближи, взе Браунинга и го пъхна в джоба си, след което претърси джобовете на Естебан и измъкна фенерчето му. Отдръпна се и светна.
— Чуйте… — започна Естебан.
— Не говорете, ако обичате, освен за да отговаряте на въпросите ми. Сега ще ме заведете при Нора Кели. Кимнете ако разбирате.
Естебан кимна. Не всичко беше загубено… Винаги е бил изключително умен и съобразителен. Той бавно се дръпна назад, по посока на къщата.
— Тя не е натам — каза Пендъргаст. — Вече проучих този район. — Изчерпахте единствената си привилегия — следващия път, когато се опитате да направите нещо, ще го приема като неотзивчивост от ваша страна, ще ви убия без всякакво по-нататъшно суетене и сам ще намеря госпожа Кели. Кимнете, ако сте разбрали.
Естебан кимна.
— Тя е в подземието на хамбара, нали?
Естебан поклати глава.
— Къде е тогава? Можете да говорите.
— Намира се в една стая, скрита в тунела под мазилката. Недалеч от трупа на Смитбак.
— В тунела няма прясна мазилка.
— Вратата е под заякчен с тел участък, който мога да местя. — Пендъргаст изглежда го обмисляше. След миг махна с пистолета си:
— Първо вие. Помнете какво ще се случи, ако сте неотзивчив.
Естебан отново тръгна по тунела по посока на Смитбак, като държеше дясната страна. Пендъргаст го следваше на десетина крачки отзад. Той настъпи малко фенерче — очевидно това на агента, — което лежеше, оставено на пода. Когато мина покрай лоста, Естебан се престори, че се спъва, като го удари, докато падаше.
Взривът проехтя силно, но беше високо, само разроши косата му. От горния тунел се чу силен грохот, когато лостът на неговия механизъм предизвика срутване. Не беше истинско срутване, разбира се, а фалшиво, и камъни от стиропор, предварително начупени и боядисани, шперплатови греди, пясък и чакъл се смесиха с боядисания пълнеж. Пендъргаст отскочи настрана, но не бе в състояние да избегне тоновете материал, който се изсипа точно над него. С продължителен трясък и грохот на греди и летящи парчета стиропор, агентът бе прикован и заровен долу. Естебан се втурна напред, избягвайки началото на лавината.
Всичко потъна в мрак — светлината на фенерчето бе засипана заедно с агента. Естебан можеше да чуе последните частици пясък и чакъл как се изсипват като дъжд. Изсмя се шумно. Това бе лавината, която се появяваше да погребе преследващите пазачи на затвора в кулминационната сцена на „Бягство“, когато героят изскача от тунела и се освобождава. И тук той го бе пресъздал — като истинско!
Пендъргаст очевидно не ходеше на кино. Ако ходеше, може би щеше да познае тунела и да предположи какво става. Толкова по-зле за него.
Естебан газеше из отломките от реквизита, риташе ги настрана, и търсеше Пендъргаст. След известно време забеляза светлината на фенерчето, което още светеше, и близо до него — окървавеното и покрито с прах тяло на агента, зашеметен от внезапната каскада. Браунингът, който бе взел от Естебан, лежеше до него. Наблизо се виждаше и клетъчният му телефон, а в ръката си държеше собствения си пистолет. Явно беше ударен силно от някое от парчетата отломки, може би дори беше мъртъв, но Естебан трябваше да се увери. Първо взе двата пистолета. След това стъпи върху клетъчния телефон и го смачка. Накрая вдигна Браунинга, провери пълнителя му, насочи го към гръдната кост на Пендъргаст и изстреля два куршума право в детектива, един двоен изстрел в сърцето, последван от трети, за да бъде сигурен, като тялото подскачаше при всеки удар и наоколо летяха прах и стърготини.