Друг случаен спомен прекоси съзнанието й от онези първи дни в Юта: Бил, който я наричаше „Госпожо Председател“. Бил, покатерен несигурно върху коня си Хърикейн Дек, как го кълне и пустосва, докато конят танцува наоколо. Тези спомени бавно се отклониха към спомените от началото на съвместния им живот в Ню Йорк: Бил, облечен като скитник, за да се промъкне в една сграда през нощта, в която бяха намерени трийсет и шест трупа. Бил, лежащ в болничното легло, след като бе спасен от Ленг… Образите идваха несвързано, неканени, и все пак странно успокояващи. След като вече нямаше енергия да се съпротивлява, тя ги остави да прекосяват паметта й, докато се унасяше в някакво междинно състояние между сън и будност. Сега, в тези предсмъртни часове, когато собственият й живот щеше да завърши всеки момент, тя сякаш осъзна най-после своята загуба.
Глух тътен я върна в настоящето, дълбока вибрация разтърси въздуха и стените. Тя седна, внезапно събудена, забравила за главоболието си. Тътенът продължи още известно време, преди да заглъхне напълно. Минути по-късно той бе последван от два бързи изстрела един след друг; настъпи къса пауза, след което прозвуча трети изстрел.
Шокът от звуците, толкова силни и внезапни след дългата тишина, я извадиха от вцепенението. Нещо ставаше и това може би беше единственият й шанс да действа. Тя се напрегна и се заслуша. В началото слабо, след което по-отчетливо, дойдоха звуци от нещо тежко, което влачеха по пода. Сумтене, пауза, отново влачене. Тишина. И после изскърцването на нейната врата, която се отваря. Гласът на тъмничаря й проехтя:
— Имаш посетител!
Нора не помръдна.
През отвора в черните пръчки на решетката проблесна светлина.
Нора продължи да чака. За да го накара да влезе и след това да го нападне — това бе единственият й шанс.
Тя чу да се превърта ключ в ключалката и видя вратата лекичко да се отваря. Но вместо да влезе вътре, нейният пазач хвърли нещо на пода — някакво тяло — и веднага се дръпна, като затръшна вратата след себе си. На отдалечаващата се светлина тя погледна лицето: ясно очертаните черти, високите скули, мраморната кожа и рядката коса; очите, прилични на цепки, през които се виждаше само бялото; прах и кръв, спечени в косата, някога черният костюм сега посивял от прах, смачкан и скъсан; през ризата му избиваше тъмночервена кръв.
Пендъргаст. Мъртъв.
Тя извика от изненада.
— Приятел ли ти е? — дойде подигравателният глас през решетката. Ключът се превъртя, резето изтрака и тъмнината отново се върна.
82.
Алигзандър Естебан се връщаше бързо през подземието, което познаваше толкова добре, че вземаше по две стъпала наведнъж, докато се изкачваше нагоре. За броени минути беше навън. Бе свежа, студена есенна нощ, звездите блестяха силно на кадифеното небе. Естебан хукна към колата си, отвори вратата и като благодареше на Господа, грабна кафявия плик, който бе оставил на пасажерската седалка. Отвори го, извади от него старите пергаментови листи, провери ги и — сега още по-бавно — ги върна обратно в плика.
Облегна се на колата, като дишаше тежко. Беше глупава, тази паника. Разбира се, че документът беше невредим. Нямаше стойност за никого другиго, освен за него. Малцина биха го разбрали. Но дори и така, това го бе измъчвало ужасно, като си помислеше, че е стоял незащитен тук, в колата. Беше планирал толкова внимателно, беше култивирал връзки, бе изхарчил няколко състояния, бе заблуждавал и подкупвал, заплашвал и убивал — и всичко това заради два листа пергамент. Мисълта, че е лежал абсолютно неохраняван в колата му, открит за някой евентуален крадец или дори за капризите на Лонгайлъндското време, бяха мъчение. Но всичко бе завършило добре. Документът беше невредим. И сега, след като отново бе в ръцете му, той можеше да си позволи да се изсмее над собствената си параноя.
Като се усмихваше малко мрачно на себе си, Естебан се върна в къщата, прекоси тъмните коридори до офиса си и отвори сейфа. Сложи плика в стоманената му вътрешност и го погледна нежно. Сега вече бе напълно спокоен. Сега можеше да се върне в подземието и да приключи с работата си. Пендъргаст беше мъртъв; трябваше да се справи само с момичето. Щеше да сложи телата им дълбоко в земята под пода на мазето — вече беше намерил мястото — и повече никой нямаше да ги види.
Той затвори масивната метална врата и набра електронния код. Заключващият механизъм прошепна и изщрака, когато резето дойде на мястото си. Естебан си помисли за идващите седмици, месеци, години… и се усмихна. Може и да се беше борил, но бе излязъл от цялата тази работа като един много, много богат човек.
Напускайки къщата, той тръгна през ливадата, вече с леко сърце, стиснал в ръка оръжието, което беше взел от агента на ФБР. Несъмнено бе полицейско огнестрелно оръжие, перфектно за анонимната работа, която имаше на ум. Щеше да се отърве от него, разбира се — след като го използва върху момичето.
Момичето.Вече го бе изненадала с находчивостта си и физическата си издръжливост. Никога не биваше да се подценява човешката изобретателност пред лицето на смъртта. Макар да беше ранена и заключена, трябваше да внимава — не биваше да прави грешки в последната минута заради всичко, което сега жадуваше да притежава.
Вътре в хамбара включи фенерчето си и се спусна в подземието. Запита се дали момичето ще го затрудни, като се свие зад проклетата врата, както беше направила преди. Не мислеше — хвърлянето на тялото на Пендъргаст в килията със сигурност я беше извело от равновесие. Сигурно беше изпаднала в истерия, умоляваше, опитваше се да го придума да я пусне. Ами късмет — той нямаше да й даде шанс.
Стигна до вратата на килията й и отвори зарешетения прозорец, като освети с фенерчето вътрешността. Тя беше там, отново в средата на стаята, лежеше на сламата, хлипаше, цялата й борбеност бе изчезнала, с приведена напред глава, покрила лице с ръцете си. Откритият й гръб представляваше идеална мишена. От дясната й страна се виждаше трупът на агента от ФБР с раздърпани дрехи, сякаш беше претърсвала джобовете му за оръжие. Може би липсата на оръжие бе това, което най-накрая бе пречупило надеждата й.
Той усети пристъп на угризение. Това не беше лесна работа. Не беше като да убиеш Фиъринг или Кид — те бяха опортюнистични отрепки, низши твари, готови на всичко за пари. Като присви очи през мерника, Естебан внимателно се прицели в горната част на гърба й, директно над сърцето, и стреля с Колта. Силата на куршума я удари встрани и тя изпищя — кратък остър писък. Вторият удар беше ниско долу, над бъбреците, и отново странично. Този път нямаше писък.
Беше приключил с тази работа.
Но трябваше да е сигурен. По един куршум в мозъка за всекиго — и след това бързо заравяне на труповете на мястото, което беше избрал. Щеше да се отърве от телата на семейство Смитбак и тялото на детектива едновременно. Съпруг и съпруга — заедно — не би могло да е по-подходящо.
С готово оръжие, той пъхна ключа в ключалката и отвори вратата.
83.
Д’Агоста се обърна към двете демонстрантки. Лицата им бяха разтревожени, кашмирените им пуловери и обувките на платформи бяха шокиращо не на място в тази готическа зала на смъртта.
— Идете зад онази крипта. — Той посочи към една близка плоча от мрамор. — Свийте се долу, да не се виждате. Бързо.
После се завъртя към Хейуърд и счупената му горе ръка го прониза при внезапното движение.
— Дай ми фенерчето си.
Тя му го подаде и той побърза да заслони светлината с ръка.
— Лора, нямам оръжие. Не можем да се скрием от това, не можем и да избягаме. Когато дойде, стреляй!
— Кога и какво ще дойде?
— Ще видиш. Изглежда не чувства болка, страх, нищо. На пръв поглед прилича на човек… но не е напълно човек. То е бързо и дяволски решително. Аз ще го осветя. Ако се поколебаеш — мъртви сме.
Тя преглътна, кимна, провери оръжието си.
Като пъхна фенерчето в джоба си, той зае позиция зад една голяма мраморна гробница, след което направи знак на Хейуърд да застане зад съседната. И зачакаха. В продължение на минута единственото, което той чуваше, беше накъсаното дишане на Лора; слабото хленчене на една от жените; блъскането на собственото му сърце в гръдния му кош. После отново го чу: шляпането на боси крака по влажен камък. Изглеждаше още далече. Нисък стон проехтя през пещерообразното пространство, дълъг и измъчен, но същевременно заплашителен с гладната си неотложност: