Фред Варгас
Във вечната гора
Комисар Адамсберг #6
I
След като прихвана завесата на прозореца с една щипка за пране, Лусио можеше по-лесно да наблюдава новия си съсед — дребен брюнет, гол до кръста на хладния мартенски вятър, който градеше стена, без да си служи с оловен отвее. След час дебнене Лусио енергично разтърси глава като някой гущер, излязъл от неподвижната си дрямка, и извади от устата си угасналата цигара.
— Този тип там — каза той, поставяйки окончателната си диагноза — няма олово ни в главата, ни в ръката. Кара си магарето по своя си път. Както му изнася.
— Ами не му обръщай внимание — рече дъщеря му неубедено.
— Знам си работата, Мария.
— А най знаеш да досаждаш на хората с историите си.
Бащата изцъка с език.
— Нямаше да говориш така, ако не можеше да спиш. Миналата нощ я видях, както виждам тебе.
— Знам, каза ми.
— Мина покрай прозорците на етажа бавно като привидение.
— Знам — повтори Мария безразлично.
Старецът се изправи и се опря на бастуна си.
— Човек би казал, че чакаше да дойде новия, че се подготвяше за плячката си. За него — добави той и кимна към прозореца.
— На него — каза Мария — ще му влезе през едното ухо и ще му излезе през другото.
— Това си е негова работа. Дай ми една цигара, смятам да тръгвам.
Мария тикна една цигара между устните на баща си и я запали.
— Велики боже, Марио, махни филтъра.
Мария се подчини и помогна на баща си да си облече палтото. После пъхна в джоба му малък транзистор, от който се разнасяше пукане и неразбираеми думи. Старият не се разделяше с него.
— Не бъди груб със съседа — каза Мария, докато му нагласяше шала.
— Съседът е видял и две, и двеста, можеш да ми вярваш.
Адамсберг бе работил безгрижно под надзора на стареца отсреща, като се питаше кога ще дойде да го преслуша по-отблизо. Сега го гледаше как прекосява градинката с отмерена крачка, висок и достолепен, с хубаво, прорязано от бръчки лице, с бяла коса и без никакви признаци за оплешивяване. Адамсберг понечи да се здрависа, когато забеляза, че дясната ръка на човека от лакътя надолу липсва. Вдигна мистрията си за поздрав и се взря в него със спокоен и празен поглед.
— Мога да ви заема моя отвес — учтиво каза старецът.
— И така се справям — отвърна Адамсберг и постави още един камък. — В нашия край вдигаме стените на око, обаче не падат. Накланят се, ама не падат.
— Зидар ли сте?
— Не, ченге. Полицейски комисар.
Старият човек подпря бастуна си до новоиздигнатата стена и закопча жилетката си догоре, колкото да си даде време да премели информацията.
— Наркотици ли търсите? Или нещо подобно?
— Трупове. В Криминалната бригада съм.
— Хубаво — одобри старият, леко шокиран, и намигна. — Аз бях в дърводелската. Продавах паркет.
Шегаджия трябва да е бил навремето, помисли Адамсберг и се усмихна с разбиране на новия си съсед, който изглеждаше способен да се забавлява почти без причина и съвсем без чужда помощ. Майтапчия, обаче черните му очи ви пронизват до дъно.
— Дъб, бук, чам. Ако ви потрябва, аз съм насреща. Във вашата къща има само плочки.
— Така е.
— Не топлят като паркета. Казвам се Веласко, Лусио Веласко Паз. От „Веласко Паз и дъщеря“.
Лусио Веласко широко се усмихваше, без да изпуска от поглед лицето на Адамсберг, което проучваше сантиметър по сантиметър. Това старче нещо увърташе, това старче имаше нещо за казване.
— Сега Мария върти фирмата. Мария носи глава на раменете си, не си и помисляйте да й разказвате приказки, няма да й хареса.
— Какви точно приказки?
— Приказки за призраци например — каза човекът и присви черните си очи.
— Няма такава опасност, не знам приказки за призраци.
— Всички тъй разправят, а после току научат някоя.
— Може и така да е. Радиото ви не е на станция. Да ви го настроя ли?
— Защо?
— За да слушате предаванията.
— Не, омбре. Не ща да им слушам магарещините. На моята възраст съм си извоювал правото да не им се хващам на номерата.
— Правилно — каза Адамсберг.
Съседът явно искаше да разнася в джоба си транзистор без звук и да му вика омбре — е, негова воля.
Старият отново замълча, загледан в ръцете на Адамсберг, който продължаваше да реди камъните.