— Това няма да ти помогне в изследванията.
— И все пак?
— Просто една сянка, Ариан, една сянка, надвесена над тях или над мен.
Ариан проследи с поглед Адамсберг, който се отдалечаваше по авенюто — леко поклащащ се силует, безразличен към минувачите. Познаваше тази походка от двайсет и три години. Познаваше мекия глас, мудните жестове. Не му бе обърнала внимание, когато беше млад, нищо не бе отгатнала, нищо не бе разбрала. Ако можеше да започне отново, щеше по друг начин да чуе историята му с плъховете. Пъхна ръце в джобовете на престилката си и се отправи към двата трупа, които я чакаха, за да преминат в историята. Просто сянка, надвесена над тях. Днес тази безсмислица можеше да я разбере.
VI
Лейтенант Веранк използваше безкрайните часове, прекарани в килера, за да препише с големи букви една пиеса на Расин за баба си, която вече не виждаше добре.
Никой никога не разбра защо, след като загуби баща си във войната баба му се влюби в този автор и в никой друг. Знаеха, че като младо момиче в манастира бе спасила от пожар целия Расин, с изключение на тома, включващ „Федра“, „Естер“ и „Атали“. Сякаш този автор й бил отреден от божията воля. След което селското девойче не спряло да го чете ред поред в продължение на единайсет години. Когато напускала манастира, игуменката й подарила колекцията, все едно че била Свето причастие и бабата неуморно продължила да чете пиесите подред, никога разбъркано, без да прояви любопитство към непрочетените „Федра“, „Естер“ и „Атали“. Веранк бе израснал сред тирадите на Расиновите герои, декламирани от баба му, и те му звучаха така естествено, както детските песнички на другите деца.
Дори бе прихванал болестта на старата жена и инстинктивно й отговаряше в мерена реч. Но понеже не бе погълнал като нея хиляди стихове, му се налагаше сам да ги измисля. Докато живееше в семейния дом, всичко бе наред. Но веднъж попаднал във външния свят, Расиновият рефлекс му донесе големи неприятности. Неуспешно бе изпробвал различни методи, за да го потисне, след това се отказа и застихоплетства на воля, като си мърмореше под нос като баба си и ходеше по нервите на шефовете си. Впрочем тази мания по някакъв начин го и спасяваше, защото, когато скандираш живота в александрини, ти въвеждаш несравнимо, безподобно разстояние между себе си и врявата на света. Това отдръпване винаги го бе успокоявало и подтиквало към размисъл, спестявайки му непоправимите грешки, които би могъл да допусне в разгара на работата си. Въпреки драмите и огнените строфи Расин беше най-добрият антидот на всяка крайност и незабавно охлаждаше плама на прибързаното действие. Веранк съвсем умишлено го използваше, след като разбра, че именно чрез него баба му бе подредила живота си. Лична, безпримерна терапия.
В момента бабата си бе свършила лекарството и Веранк преписваше „Британик“ с големи букви. С познатите черти на красота, която от сън изтръгваш ти.1 Веранк вдигна писалката си. Чу песъчинката да се качва по стълбите, разпозна стъпките й, бързия тропот на ботушите, защото песъчинката не се разделяше с кожените ботуши с каишки. Песъчинката първо щеше да се спре на площадката на петия стаж, да позвъни на болната дама, за да й връчи пощата и обяда, и след четвърт час щеше да е тук. Песъчинката, с други думи, обитателката на етажа, с други думи, Камий Форестие, която наблюдаваше от вече деветнайсет дни. Доколкото бе разбрал, щяха да я охраняват в продължение на шест месеца — пазеха я от отмъщението на един престарял убиец.2 Знаеше единствено името й. И че сама отглеждаше малкия без видим мъж на хоризонта. Не успяваше да отгатне какво работи, колебаеше се между водопроводчик и музикантка. Преди дванайсет дни мило го бе помолила да излезе от дупката си, за да завари тръбата, която минаваше по тавана. Той пренесе стола си на площадката и я гледа как работи, съсредоточено и внимателно сред дрънченето на инструментите и под пламъка на оксижена. Точно по време на тази сцена почувства как прекрачва в хаотичния свят на забраненото и опасното. Оттогава тя му носеше горещо кафе два пъти дневно — в единайсет и в шестнайсет часа.
Чу я, че оставя торбата си на петия етаж. Желанието да излезе незабавно от килера, за да не среща никога повече тази жена, го накара да стане от стола си. Стисна ръце и вдигна глава към прозорчето, разглеждайки лицето си в прашното стъкло. Ненормални коси, безинтересни черти, грозен съм, невидим съм. Веранк пое въздух, затвори очи и промълви: