XLVI
Франсин не ставаше преди единайсет часа. Обичаше дълго да лежи будна под завивките сутрин, когато всички нощни гадини се бяха прибрали в дупките си.
Но тази нощ я бе обезпокоил някакъв шум, добре си спомняше. Отметна стария юрган — и от него щеше да се отърве с всичките му кърлежи, които сигурно бъкаха под жълтата коприна — и огледа спалнята. Веднага разбра какво се е случило. Циментът, който запушваше фугата под прозореца, бе паднал и се бе разбил на няколко парчета. Дневната светлина проникваше между стената и дървената рамка.
Франсин стана и отиде да огледа щетите по-отблизо. Сега не само трябваше да запуши проклетата дупка, но и се налагаше да размисли. Да разбере защо и как е паднал циментът. Дали някое животно не бе натискало с муцуната си стената отвън, опитвайки се да влезе с взлом? И ако да, какво животно? Глиган?
Франсин седна на леглото със свити под себе си крака и насълзени очи. Щеше да е идеално да може да се настани в някой хотел, докато апартаментът й стане готов. Но си беше направила сметката и установила, че това би й излязло твърде скъпо.
Франсин обърса очите си и обу пантофите си. Бе издържала трийсет и седем години в тази противна къща, щеше да издържи още два месеца. Нямаше избор. Щеше да чака и да брои дните. След малко, каза си тя, за да се ободри, ще бъде в аптеката. А довечера, след като запуши всички дупки под прозореца, ще се качи на леглото си с кафето с ром и ще изгледа някой филм.
XLVII
В хеликоптера, който висеше над покрива на Бригадата, Адамсберг сдържаше дъха си. Червената точка на предавателя на котарака ясно се виждаше на екрана, обаче не помръдваше и на милиметър.
— По дяволите — процеди Фроаси през зъби.
Адамсберг вдигна радиотелефона.
— Морел? Пуснахте ли го?
— Да, господин комисар. Седнал е на тротоара. Извървя четири метра вдясно от вратата и си остана там. Гледа как минават колите.
Адамсберг пусна микрофона на коленете си и прехапа устни.
— Размърда се — внезапно обяви пилотът Бастиен, обемист мъж, който управляваше машината с виртуозното изкуство на пианист.
Комисарят се наведе към екрана и се взря в червената точка, която наистина започваше бавно да се движи.
— Отправя се към авеню Итали. Следвайте го, Бастиен. Морел, дайте знак на колите.
В десет и десет хеликоптерът пое на юг, огромно животно, полетяло по петите на един кръгъл и мек котарак, почти негоден за живот на открито.
— Завива на югозапад, май ще пресече околовръстното — каза Бастиен. — А на околовръстното има задръстване.
Нека да пресече благополучно, нека да не го сгазят, бързо се помоли Адамсберг неизвестно на кого сега, когато бе изгубил от поглед третата девица.
— Мина — каза Бастиен. — Навлезе в зоната. Разбърза се, почти тича.
Адамсберг хвърли леко възхитен поглед към Мордан и Фроаси, които се навеждаха над рамото му, за да проследят придвижването на точката.
— Почти тича — повтори той, сякаш за да убеди сам себе си, че това невероятно събитие наистина се е случило.
— Не, спря — каза Бастиен.
— Котките не могат да тичат дълго — обясни Фроаси. — Ще спринтира от време на време, после ще си почива.
— Пак потегли. С умерена скорост.
— Колко?
— Около два-три километра в час. Отправил се е към Фонтене-о-роз.
— Колите, насочете се към Д-77, Фонтене-о-роз, все на югозапад.
— Колко е часът? — попита Данглар, включвайки се в междуградския път 77.
— Единайсет и четвърт — отвърна Керноркян. — Може просто да търси майка си.
— Кой?
— Пухчо.
— Възрастните котки не помнят майките си. Хич не им е до майките.
— Искам да кажа, че Пухчо е тръгнал кой знае къде. Може да ни отведе в Лапония.
— Не се е насочил натам.
— Добре де — каза Керноркян, — искам да кажа…
— Знам — пресече го Данглар. — Искаш да кажеш, че не знаем къде отива проклетата котка, че не знаем дали изобщо търси Ретанкур, че не знаем дали Ретанкур не е мъртва. Обаче нямаме друг избор, да му се не види.
— Посока Со — обяви Адамсберг по радиото. — Към Д-67 по Д-75.
— Забавя ход — каза Бастиен. — Спира. Почива си.
— Ако Ретанкур е в Нарбон — изръмжа Мордан, — има да се возим.
— Стига де, Мордан — каза Адамсберг. — Не знаем дали е в Нарбон.