— Пардон — извини се Мордан. — Това е от нерви.
— Знам, майоре, Фроаси, да имате нещо за ядене?
Лейтенант Фроаси зарови в черния си сак.
— Какво предпочитате? Сладко, солено?
— Какво солено имате?
— Пастет — отгатна Мордан.
— Може.
— Продължава да спи — каза Бастиен.
В кабината на хеликоптера, който описваше кръгове в небето, бдейки над съня на котарака, Фроаси приготви сандвичи с пастет от гъши дроб със зелен пипер. После всички мълчаливо задъвкаха възможно най-бавно, за да запълнят времето. Докато имаха нещо да правят, всичко бе възможно.
— Пак хукна — каза Бастиен.
Здраво стиснал кормилото на мотоциклета, Есталер слушаше указанията по радиостанцията с усещането, че е попаднал в някакъв ужасяващ трилър. Но упорството, с което котаракът напредваше към своята неизвестна цел, го насърчаваше повече от всяка логическа мисъл. Пухчо вървеше, без да си задава въпроси и без да унива, пресичаше индустриални зони, трънаци, ливади, железопътни линии. Есталер искрено му се възхищаваше. От шест часа вече пътуваха, бяха изминали осемнайсет километра. Колите се движеха бавно, дълго изчакваха на отбивките, преди да се отправят към указаните от борда на хеликоптера точки, следвайки котарака възможно най-отблизо.
— Тръгвайте — казваше Адамсберг на колите. — Палезо. Д-988. Насочил се е към Политехниката, южния квартал.
— Смята да се образова — предположи Данглар и запали мотора.
— В главата на Пухчо няма капка мозък — отсече Керноркян.
— Ще видим.
— Както е тръгнало, можем да спрем в най-близката кръчма.
— Не — каза Данглар, чиято глава все още тежеше от бялото вино, изгълтано предишния ден в мазето. — Аз или пия като звяр, или изобщо не пия. Мразя дажбите. Днес не пия.
— Имам чувството, че Пухчо пие — каза Керноркян.
— Показва известна склонност — потвърди Данглар. — Ще трябва да го наблюдаваме.
— Ако не пукне по пътя.
Данглар хвърли поглед на бордовия часовник. Шестнайсет часът и четирийсет минути. Времето едва се влачеше и действаше на нервите на всички.
— Зареждаме в Орсе и се връщаме — обяви гласът на Бастиен по радиото.
Хеликоптерът набра скорост и остави зад себе си червената точка. Адамсберг изпита краткото усещане, че е предал Пухчо.
В седемнайсет и трийсет, след седем часа ходене, котаракът все така упорито вървеше на югозапад, като на всеки двайсет минути си почиваше. Кавалкадата от автомобили послушно го следваше. В двайсет и петнайсет преминаха през Форж-ле-Бен по Д-97.
— Ще капне — каза Керноркян, който подхранваше песимизма на Данглар. — Изминал е трийсет и пет километра.
— Млък! Засега продължава да върви.
В двайсет и трийсет и пет, вече по тъмно, Адамсберг се обади по радиото.
— Спря. Междуселски път 12 между Шардониер и Базош, на два километра и половина от Форж. Северната страна на пътя. Пак тръгна. Върти се на място.
— Ще капне — каза Керноркян.
— Стига де — извика Данглар.
— Колебае се — обади се Бастиен.
— Може би ще пренощува там — предположи Мордан.
— Не — каза Бастиен, — търси нещо. Ще се приближа.
Машината се спусна стотина метра по-надолу и се завъртя над неподвижния котарак.
— Хангар — каза Адамсберг, посочвайки дълги покриви от вълниста ламарина.
— Автомобилно гробище — уточни Фроаси. — Бивше.
Адамсберг стисна коляното си. Фроаси му подаде ментов бонбон, който той задъвка, без да задава въпроси.
— Аха — рече Бастиен. — Там вътре трябва да има цяла глутница псета и котарака го е хванало шубето. Но мисля, че иска да отиде точно там. Осем котки съм имал.
— Автомобилно гробище — обяви Адамсберг по радиото. — Минете по междуселския 8 след кръстовището с 6. Кацаме.
— Хубаво — каза Жюстен и натисна газта. — Прегрупиране.
Залепени за хеликоптера в една нива, оставена на угар, Бастиен, деветимата полицаи и лекарят оглеждаха в нощта зоната на стария хангар, автомобилните скелети и диворасляците, избуяли между тях. Кучетата бяха усетили натрапниците и се приближаваха, като свирепо лаеха.
— Три или четири са — реши Воазне. — Едрички.
— Може би заради тях Пухчо не помръдва — каза Фроаси. — Не знае как да преодолее препятствието.