— Неутрализираме псетата и следим котарака — обяви Адамсберг. — Не го приближавайте прекалено, не отвличайте вниманието му.
— Държи се доста странно — каза Фроаси, която бе огледала нивата с бинокъла си за нощно виждане и забелязала Пухчо на четирийсет метра от тях.
— Страх ме е от кучета — каза Керноркян.
— Стойте отзад, лейтенант, и не стреляйте. С приклада по главата.
Три внушителни кучета, които преживяваха в огромната сграда в полудиво състояние, се нахвърлиха с вой върху полицаите още преди те да стигнат до вратите на хангара. Керноркян отстъпи към топлия търбух на хеликоптера и към успокояващата маса на дебелия Бастиен, който пушеше, облегнат на машината, докато полицаите се справяха с животните. Адамсберг огледа хангара, мътните и потрошени прозорци, ръждясалите метални врати. Фроаси направи крачка напред.
— Не се приближавайте на повече от десет метра — каза Адамсберг. — Изчакайте котарака пръв да тръгне.
Пухчо, изцапан до уши с черна пръст, със сплъстена козина, душеше едно от проснатите на земята кучета. После си облиза лапата и се зае с тоалета си, сякаш нямаше никаква друга работа.
— Какви ги върши? — попита Воазне, насочвайки към котарака фенера си.
— Може да му е влязъл трън в лапата — рече докторът, търпелив и съвършено плешив мъж.
— И на мен ми е влязъл — каза Жюстен, показвайки сръфаната си от едно от кучетата ръка. — Обаче не спирам да бачкам.
— Това е животно, Жюстен — каза Адамсберг.
Пухчо почисти лапата си, после другата и се отправи към хангара, като внезапно ускори ход за десети път през този ден. Адамсберг стисна юмрука си с ръка.
— Тя е там — каза той. — Четирима души отзад, другите с мен. Докторе, следвайте ни.
— Доктор Лавоазие — уточни лекарят. — Лавоазие като Лавоазие, нали го знаете?
Адамсберг му хвърли празен поглед. Не знаеше кой е Лавоазие и не му дремеше.
XLVIII
Всеки от двете групи вървеше мълчаливо в сянката на сградата, фенерите осветяваха разнебитени маси, струпани гуми, купчини парцали. Зданието явно бе изоставено поне от десет години, но още вонеше на изгорен каучук и дизелово гориво.
— Той знае къде отива — каза Адамсберг, като освети кръглите следи, оставени от Пухчо в напластения прах.
С наведена глава и затаен дъх комисарят вървеше по следите на лапите съвсем бавно и никой от полицаите не се опитваше да го задмине. След единайсет часа преследване, когато целта вече беше близо, никой не проявяваше нетърпение. Адамсберг стъпваше предпазливо, като в кал, като на всяка крачка с мъка отлепяше от пода скованите си крака. Срещнаха се с втория екип пред един дълъг черен коридор, осветен само от лунната светлина, която проникваше от малко прозорче на тавана. Котаракът бе спрял пред една врата на десет метра от тях. Адамсберг освети с фенера бляскавите му очи. Седем дни и седем нощи бе прекарала Ретанкур тук, в това затънтено място, дало убежище на три подивели кучета.
Комисарят тежко закрачи по коридора, извървя няколко метра и се обърна. Никой от хората му не го последва, всички се бяха скупчили на входа, замръзнала група, която нямаше сили да поеме по последната права.
Нито пък аз, каза си Адамсберг. Но не можеха да останат там, залепени за стената, и да изоставят Ретанкур само защото не се чувстваха способни да погледнат мъртвото й тяло. Комисарят спря пред желязната врата. Котаракът душеше пода, напълно пренебрегнал миризмата на екскременти, която се разнасяше наоколо. Адамсберг пое дъх, постави пръсти върху резето и дръпна. После насила приведе глава, за да се принуди да види това, което трябваше да види — тялото на Ретанкур, проснато на пода в тъмния килер, заобиколено от ръждясали сечива и метални бидони. Гледаше я, без да мърда, и сълзите се стичаха по бузите му. Струваше му се, че за първи път плаче за някой друг, освен за брат си Рафаел и за Камий. Ретанкур, неговият стълб, лежеше на земята, поразен от гръм. Беше я осветил и забелязал изцапаното с прах лице, вече посинелите нокти на ръката, отворената уста, русите коси, по които пълзеше паяк.
Отстъпи към почернелите тухли на стената, а в това време котаракът безцеремонно скочи върху тялото на Ретанкур и се излегна върху мръсните й дрехи. Миризмата, помисли Адамсберг. Той усещаше само вонята на дизел, на моторно масло, урина и изпражнения. Миризми, издавани от машини и животни, но не и от разлагащ се труп. Направи две крачки към тялото и коленичи на лепкавия цимент. Освети застиналото изцапано лице на Ретанкур и видя само неподвижността на смъртта, отворените уста, които не реагираха на пипалата на паяка. Протегна ръка и я постави на челото й.