— Докторе — промълви и направи знак с ръка.
— Вика ви, докторе — каза Мордан, без да помръдне.
— Лавоазие като Лавоазие, нали го знаете?
— Вика ви — повтори Жюстен.
Все така коленичил, Адамсберг се отдръпна, за да направи място на лекаря.
— Мъртва е — каза той. — И не е мъртва.
— Едното или другото, господин комисар — възрази Лавоазие и отвори куфарчето си. — Нищо не виждам.
— Фенери — нареди Адамсберг.
Групата постепенно се приближаваше, Мордан и Данглар вървяха най-отпред с фенерите си.
— Още е топла — каза лекарят, след като провери пулса й. — Починала е преди по-малко от час. Няма пулс.
— Жива е — обяви Адамсберг.
— Момент, приятелю, по-спокойно — каза лекарят и извади огледало, което постави пред устата на Ретанкур.
— Така — добави той след няколко дълги секунди. — Донесете носилката, диша. Не знам как го прави, но диша. Пара летално състояние, никога през живота си не съм виждал такова нещо.
— Какво нещо? — попита Адамсберг. — Какво й е?
— Метаболичните функции са сведени до минимум — каза лекарят, продължавайки прегледа. — Крака и ръце леденостудени, кръвообращението забавено, червата празни, очите обърнати.
Лекарят вдигна ръкавите на пуловера и огледа ръцете.
— Дори в горния си край са изстинали.
— Кома?
— Не. Летаргия отвъд жизнения праг. Може да умре всеки миг, с всичко, което са й инжектирали.
— Какво по-точно? — попита Адамсберг, който бе сграбчил с две ръце дебелата ръка на Ретанкур.
— Доколкото мога да преценя, доза успокоителни, способна да убие десет коня. Интравенозно.
— Спринцовката — процеди през зъби Воазне.
— Преди това са я зашеметили — каза лекарят, ровейки в косата й. — Възможна е черепна травма. Вързали са я здраво за глезените и китките, въжето се е впило в кожата й. Мисля, че тук са й инжектирали отровата. Би трябвало да е умряла час след това. Но ако съдя по дехидратацията, тя е така от шест-седем дни. Това не е нормално, признавам, че нищо не разбирам.
— Тя не е нормална, докторе.
— Лавоазие като Лавоазие — механично каза лекарят. — Видях, господин комисар, но ръстът и теглото й нямат нищо общо. Не знам как организмът й е успял да пребори отровата, глада и студа.
Санитарите поставиха носилката на земята и се опитаха да прехвърлят Ретанкур върху нея.
— Полека — каза Лавоазие. — Не я карайте да диша прекалено силно, това може да я убие. Прекарайте под тялото й ремъци и я издърпайте сантиметър по сантиметър. Пуснете я, приятелю — добави той, поглеждайки Адамсберг.
Адамсберг пусна ръката на Ретанкур и изведе хората си в коридора.
— Преобразуване на енергията — изрецитира Есталер, следейки с поглед бавното преместване на обемистото тяло. — Преобразила е енергията си и я е насочила срещу нашествието на невролептиците.
— Нищо чудно — каза Мордан. — Но никога няма да узнаем как го прави.
— Качете носилката в хеликоптера — нареди Лавоазие. — Така ще спечелим време.
— Къде ще я заведем? — попита Жюстен.
— В Дурдан.
— Керноркян и Воазне, намерете хотел за всички ни — разпореди Адамсберг. — Утре ще огледаме хангара. Не може да няма някакви следи в тази лепкава прах.
— В коридора нямаше — каза Керноркян. — Само от лапите на котарака.
— Защото са дошли от другата страна. Ламар и Жюстен да останат тук да пазят, докато не дойде екип от Дурдан да ги смени.
— Къде е котаракът? — попита Есталер.
— На носилката. Вземете го, сержант.
— В Дурдан има един много добър ресторант — спокойно изрече Фроаси. — „Розата на ветровете“. Греди и свещи, специалитети от морски дарове, страхотна изба, бар и прочее. Но е скъпо, естествено.
Мъжете се обърнаха към дискретната си колежка, поразени както обикновено от способността й да мисли само за ядене, дори когато една от тях агонизираше. Навън бученето на хеликоптера оповестяваше скорошното излитане на Ретанкур. Лекарят мислеше, че тя няма да оцелее, Адамсберг бе прочел това в очите му.
Адамсберг огледа изтощените лица, осветени в бяло от фенерите. Нелепата перспектива за луксозна вечеря в изискан ресторант им изглеждаше колкото недостъпна, толкова и желана, останала в някакъв друг живот, мимолетно убежище, в което кулинарното изкуство бе в състояние да отложи ужаса.