Във вечната гора

— Добре, Фроаси — каза той. — Да се срещнем в „Розата на ветровете“. Елате, докторе, отиваме с Ретанкур.

— Лавоазие, като Лавоазие, нали го знаете?

XLIX

Веранк не беше дошъл в Париж, за да се занимава с проблемите на Бригадата. Но в девет и половина вечерта, след като отдавна бе погълнал болничната вечеря, той все още не успяваше да се съсредоточи във филма. Раздразнен, лейтенантът взе дистанционното и изключи телевизора. Повдигна крака си и седна на ръба на леглото, после взе патерицата и бавно се отправи към телефона, монтиран на стената в коридора.

— Майор Данглар? Веранк дьо Билк. Нещо ново?

— Намерихме я, на трийсет и осем километра от Париж. Котаракът ни заведе.

— Не разбирам.

— Ами котаракът си искаше Ретанкур.

— Много хубаво — каза Веранк, усещайки, че майорът е съвсем изнервен.

— Тя е между живота и смъртта, ние сме на пътя за Дурдан. В пара летална летаргия.

— Опитайте се да бъдете по-ясен, майоре. Трябва да знам.

Защо пък? — запита се Данглар.

Веранк изслуша изложението на майора, което беше много по-неорганизирано от обикновено, после затвори телефона. Постави ръка върху раната на бедрото си, за да види дали го боли, и си представи Адамсберг наведен над Ретанкур в отчаян опит да изтегли устойчивия си лейтенант към живота.

Тя, дето ви изтръгна от болката тогава, днес виждате на прага на бездна да застава. Но нека безнадеждност ума не замъглява, защото бог отгоре със свойствена проява обидите забрави и милост обещава, на който я избави от нейната забрава.

— Още ли не спим? Не сме много разумни — каза сестрата, като го хвана за ръката и го поведе към стаята.

L

Стиснал юмруци, Адамсберг стоеше прав до леглото на Ретанкур и все още не я виждаше да диша. Не забелязваше никаква промяна, въпреки че лекарите я бяха инжектирали, почистили, изпомпали, а сестрите измили, подстригали и опощили гъмжащите й от бълхи коси. Кучетата, естествено. Според екрана над леглото Ретанкур все пак показваше някакви слаби признаци на живот, но Адамсберг предпочиташе да не гледа в него от страх да не види как зелената линия внезапно става равна.

Лекарят дръпна Адамсберг за ръката и го отдалечи от леглото.

— Вървете при другите, идете да хапнете, мислете за нещо друго. Тук не можете вече нищо да направите, господин комисар. Тя трябва да си почива.

— Тя не си почива, докторе. Тя умира.

Лекарят отклони погледа си.

— Няма голяма надежда — призна той. — Наркотикът, новаксон в голяма доза, е парализирал целия организъм. Нервната система е вън от строя, сърцето устоява неизвестно как. Направо не разбирам защо още е жива. Но дори да я спасим, господин комисар, не съм сигурен, че ще възстанови умствените си способности. Кръвта почти не оросява мозъка. Съдба, какво да се прави.

— Преди седмица — каза Адамсберг, който с мъка разтваряше челюстите си — спасих един човек, чиято съдба беше да умре. Няма съдба. Щом е издържала досега, ще издържи докрай. Ще видите, докторе, този случай ще влезе в учебниците.

— Идете при другите. Тя може да изкара още дни в това състояние. Ако има нещо ново, ще ви се обадя.

— Не може ли всичко да се извади, почисти и сложи отново?

— Не, не може.

— Извинете, докторе — каза Адамсберг, върна се при леглото и прокара пръсти през късите коси на Ретанкур.

— Пак ще дойда, Виолет — обеща той.

Така Ретанкур казваше на котарака винаги когато си тръгваше, за да не се безпокои, докато я няма.

Бурното и глупаво веселие, което цареше в ресторанта, напомняше повече за компания, празнуваща нечий рожден ден, отколкото за група потънали в скръб полицаи. Адамсберг ги погледа от вратата на салона — на светлината на свещите всички изглеждаха измамно красиви. Бяха опрели лакти на бялата покривка, отпиваха от чашите си и си разменяха шеги. Чудесно, толкова по-добре, на това се бе надявал, на тази отсрочка, от която те се възползваха без задръжки със съзнанието, че ще бъде кратка. Боеше се идването му да не наруши крехката радост, през която тревогата прозираше като през стъкло. Насили се да се усмихне и се приближи до масата.